автор: Satyrr

"Всичко, което си пожелах, беше да е красиво.
При мен е така...
...а при теб?"

ВРЕМЕ Е




Време е.


...и като разлистваща се алена роза, пламъкът от взрива изратсна, изви се и всички нюанси на червеното плавно и някак яростно преминаха по димните кълба, и изчезнаха заедно с тях в прорязаното от падащи снаряди небе. Само ситен дъжд от пе-пел остана след него, отнесен и разпилян от вятъра, а взривове-те падаха навсякъде като оловни есенни листа, и се превръщаха в нови, нови и нови рози.
Ноща кънтеше. Тук-там пламъците озаряваха небето, а смачканите почернели листа падаха като дребни огнени пчели от обгорените стволове на дърветата. Бойните глави хвърляха мимолетни металически отблясъци и носейки се шеметно надо-лу се разбиваха някъде в тесните задимени улички, оставяха си-ва диря, разсейваща се над къщите.
Беше едновременно гротесктно и грозно, и ярко и впе-четляващо, напомняше картина или стара черно-бяла снимка в очите на изплашени детски лица зад изпотените стъкла, и на други, бягащи през павираните улици, държейки някой възрас-тен за ръка, и сякаш под ярката светлина на запалените фенери всичко се случваше само в тези техни очи, и улиците се пълнеха с купища тухли, стъкла и парчета метал и зейналите като праз-ни очни ями покриви на къщите допълваха сивата картина на разрушение. Картина, пред която очите са или широко отворени или затворени завинаги, а прозорците се пръскат сред дълбокия тътен на малки проблясващи парченца, тъй силно напомнящи звездите, които липсваха под самотното нощно небе.
А зад един все още здрав прозорец блеснаха едни очи, една усмивка угасна в полумрака и металните колела на инва-лидна количка заскърцаха назад.


За днес стига. Няма да гледам повече, защото съм
го гледал вече шестнайсет години, а то е все едно
и също. Нарича се война. Може би и аз сега щях да
съм там, навън, между падащите тухли, пищящи-
те хора и снарядите, които бяха навсякъде, ако те
не ми бяха отнели краката, с които да тичам, да
ходя и да прикляквам зад някоя полусрутена стена,
чакайки удобния момент. Те ме накараха да искам
да умра в съня си и всеки път, когато видя фойер-
верки, да плача като малко дете.
Но стига вече.


Когато тъмнината я погълна изцяло, заедно с всяко коле-ло, всеки болт и дори края на одеалото се скри, и вече нищо не оставаше видимо, и когато стената отзад препречи пътя и, ко-личката спря. Някъде от другия край на къщата долетя шум на счупени стъкла и с него долетя и среднощният вятър, неканен посетител в тъмната стая, той разлюля дебелото плетено одеяло, подмина, и си отиде така, както беше дошъл. Никой не попита защо.
Тънък синкав лъч светлина си запробива път през прозо-реца и се огледа в двете вперени в нищото очи.


Може би звучи смешно, глупаво или просто невъз-
можно, но смятам да променя всичко. Не, няма да
строя нови замъци, нито да разрушавам стари.
Просто ще ги променя.


Някаква мишка изкочи от досегашното си скривалище и тихо прекоси стаята като малко черно кълбо.
Звуците отвън сякаш сега идваха някак отдалече,глух тъ-тен в октомврийската нощ и само лекото разтърсване на земята напомняше, че снарядите могат да падат и по-близо. Писъци и отчаяни викове вече не долитаха нито през прозорците, нито през пролуките в керемидите или мишите дупки, защото хора вече почти нямаше. Всички бяха или избягали далеч, поне до толкова, колкото позволяваха треперещите от страх и студ кра-ка, или бяха затрупани под тухли, бетон и какво ли още не. Ни-кой не можеше да каже, дали са цели телата им.
Но никое колело и никоя част на металната инвалидна количко не помръдна от мястото си, само вятърът, минаващ от време на време издуваше одеалото, и дори той не смееше да ос-тане. Някакво могъщо мълчание заобикаляше количката.


Време е.


Хората си отиваха и колкото повече те си отиваха, толко-ва повече идваха снарядите, бучаха самолетите, и ноща мълче-ше над всичко това като ням наблюдател, а вятърът разнасяше тежката миризма на смърт, разрушение и пустота.
Но той остана.
Тънкият синкав лъч светлина вече нямаше къде да се ог-леда, защото той бе затворил очи.
Тишината обгърна количката, разля се наоколо и помоли вятъра да я вземе със себе си, но той бързаше и тя остана там, а шумовете идваха отвън, блъскаха се в нея, и си отиваха.


Време е да си поиграя. Както всичко друго и това
е игра, и тук има победители и губещи.
Но аз съм безпристрастен.


Прозорецът се пръсна като порцеланова чаша у пода и стъклата се разлетяха навсякъде. Някой извика.


Светът е като топка пластелин. Да, реален е, но
аз мога да го променя и нека изглежда така, как-
то на мен ми харесва да го виждам.


После като мълния вратата се взриви на трески и едър черен силует нахлу в стаята. Светнаха лампи. Парченцата стък-ло на килима заблестяха.
Огромният мъж се спря за миг. Бръчките по жестокото му лице се свиха като хаотични драскотини по някоя рисунка и в очите му бавно се надигаше нещо яростно, диво и първично, обагрено в безброй цветове, много повече, от колкото имаше по калната му военна униформа. Пот лъщеше по голата му глава.


Здравей, татко. Както винаги идваш да ме спасиш
в последния момент, а после пак ти ще бъдеш ге-
рой, както обикновенно. Не мислиш ли, че този път
е твърде късно?


В това свое внезапно спускане към количката,той прили-чаше на безмилостна мечка гризли, която се хвърля да защити малките си. В последния половин метър две ръце се вдигнаха от одеалата, събрали всичката си сила, сякаш чакали този момент от години, те се вдигнаха и го отблъснаха.
Гологлавият се сепна и изражението му се промени така рязко, както преди малко, и както правеше цял живот, неуспеш-но опитвайки се да заглуши емоцийте. Може би вятърът или ти-шината помогнаха или просто така се случи, но той отстъпи ня-колко крачки назад и застина.
- Какво по дяволите правиш?!? - гласът му беше дълбок, мощен и дрезгав, ярост и непоколебимост се излъчваше от него, когато присви сивите си очи. - Бомбардировачите се връщат, ще са тук след минута!
Човекът в количката мълчеше и за миг тишината се вър-на.
- Ще ми отговориш ли най-сетне?? - изрева и тътенът из-пълни стаята, а вятърът този път подмина покрай прозореца.
Ако все още имаше мишки наоколо, те се скриха.
- Нека дойдат. Ще ги изчакаме.
Другият видимо настръхна.
- Какво?! - Ти си се побъркал. Де не би да искаш да оста-неш тук завинаги, погребан под парчета бетон и какво ли още не, а единствените цветя на гроба ти да бъдат поникналите отго-ре бурени?! Това ли искаш??
- Не. Не искам нищо. Вече имам всичко, от което се нуж-дая.
- О, така ли?...
Миг по-късно самолетите се върнаха.
- ...значи... - земята се разтърси от новите взривове и ся-каш всичко се завъртя, шумовете отново долитаха от всички по-соки, светлините на фенерите започнаха да гаснат една по една и паниката тихо влезе през разбитата врата. - ... значи не се нуж-даеш от живота си!? - за миг загубил равновесие, той се подпря на стената, а гласът му незнайно как надвиваше тътена отвън. Очите му блестяха с нещо нечовешко. - Престани с тези глупос-ти, винаги си бил такъв! Поне веднъж просто ме послушай, не-ка те взема, ще те отнеса далеч от тук, някъде, където няма са-молети, снаряди, където няма война! Там ще бъдеш щастлив!!
Мъждукащата електрическа крушка на тавана хвърляше странни сенки по наведеното лице на човека в количката, отпус-нато в някакво съвършенно спокойствие. Устните му бавно се разтеглиха в лека усмивка.


Вече няма да говоря. Омръзна ми да гледам как дру-
гите млъкват, когато им разказвам за красотата
на полета, за далечни земи, които може би съм из-
мислил или за онова нещо, което и те усещат, но
не могат да кажат какво е, затова го заравят дал-
боко в гробището на подсъзнанието си. Така е най-
лесно.


Нов тътен отново разлюля пода и двамата чуха как вази-те на втория етаж скочиха от шкафа. Гологлавият залитна за мо-мент, после го погледна и се намръщи, сякаш изненадан, ужасен или нещо повече, което паниката му бе подарила.
- Познавам тази усмивка - каза и посочи с пръст към ко-личката. - Пак ще кажеш, че нищо не е реално, нали?? Че само да поискаш и то може да се промени, само да повярваш, боже мой... така казват всички те. - завъртя ръка и посочи прозореца - всички те си казват това преди стените да изгубят равновесие и хилядите камъни да раздробят жалките им черепи!!! Чуваш ли ме?!?
Беше се задъхал. Огромните му гърди плавно се надига-ха и спускаха.


Не, татко. Този път няма да кажа нищо, защото
вече знам, че ти няма да го чуеш. Какъв смисъл
има тогава? Аз знам. И това е достатъчно.


- Чуваш ли ме по дяволите?!?!...
Но никой не отговори, не се чу глас, никой не помръдна, нито паяците в техните ъгли, нито мишките, в техните дупки, нито дори, дори количката, одеалото и човекът под него. Вътре цареше мълчание. Навън бе ад.
Един баща, попаднал в хватката на дивата ярост, обсебен от паниката се надигна след поредното залитане, след поредния взрив и поредния земетръс, и този път стъпи здраво на земята.
Беше време за...
Като хиляди гръмотевици прокънтя ревът му в малката стая и падащите снаряди и разрушението навън прозвучаха като лек пролетен дъждец.
- Няма да те оставя тук! Не ме интересува дали ме чуваш или не, не ме интересува какво си мислиш, няма да те оставя от-ново да объркаш всичко, това не е сън, не е игра, тук умират хо-ра!! Това е твоят живот! Независимо дали вярваш или не, живо-тът е реален и аз ще ти го покажа!!!!!!!.. - и като развалена мел-одия от издраскана грамофонна плоча, гласът му, дълбок, мощ-ен и дрезгав се сля с взривовете, с тътена и тихия шепот на па-никата и преля в един вик, крясък на ужас, страх, ярост, реши-телност, нечовешка воля, един рев, събираш в себе си всичко казано досега, рев, с който той сякаш като в сън разцепи възду-ха с мощната си ръка, с широк замах насочи револвера и стреля.


Животът е реален, каза той. Може би, не знам.
но ако поискам, ако повярвам...


Всичко се разля в един безкраен миг, една картина,сним-ка, такава като в онези детски очи. Куршумът, малък, остър и златист зацепи въздуха, лампата му хвърляше малки проблясъ-ци и той заприлича на една малка комета в безкрайноста, в ши-роко отворените очи на един баща, който в един миг осъзнава-ше какво е направил.

Време е.


В лъскавата му повърхност се отразяваха хиляди гасне-щи улични фенери, хиляди падащи звезди, хиляди разлистващи се рози и хиляди пръскащи се прозорци на малки парченца, кои-то толкова много напомнят звездите, които липсват в небето над пустия град.


Всичко е въпрос на възприятие. Един нож е реално
съществуващ предмет, но за убилия при самозащи-
та, той е това, което винаги ще го е страх да пог-
ледне отново, за наемния убиец, той е това, с кое-
то си върши работата, а за жената с престилка в
кухнята, той е просто средството, с което реже
зеленчуците.


Летеше напред толкова бързо и същевременно толкова бавно, защото вятъра се бе върнал само за него, и защото нещо друго го спираше, може би времето... един Бог знае. А може и той да не знае.


Време е... да затворя очи. Ще ги затворя, както но-
щем, когато заспивам, знаейки, че този момент ще
дйде все някога, ще ги затворя и ще си пожелая не-
що. Ето...


Малкото метално тяло се носеше към една точка, между две затворени очи, там, където лампата осветява най-добре, а всичко около него сякаш беше просто декор в някоя театрална постановка, поза, по която неизвестен художник рисуваше пор-едният си шедьовър, и само въздухът оставяше да се сапротив-лява на пътя му... но не, имаше и още нещо.


Вече нищо няма значение. Сега свистенето на сна-
рядите за мен е интересна мелодия, а взривовете
са само барабани. Ритъм...
Дум-дум. Дум-дум.


От някъде, под някой диван или от някой шкаф, или от някой килер се измъкна нещо, което можеше да се нарече нап-режение, и то се нарече, и се разля, и погълна всичко наоколо като далечна мараня в разгара на лятото, и въздухът сякаш зат-рептя, усетил нечия неисказана мисъл, мръсната електрическа крушка на тавана запремигва, а една масивна фигура във военна униформа все още протягаше ръка напред, сякаш молеше за не-що, отпусна я и револверът бавно се изплъзна от нея. Един сам-отен снаряд проби покрива и слабите остарели стени се напука-ха от взрива, а прах и тухли се посипаха край количката.


Дум-дум. Дум-дум.


А после, на фона на тази дива забавеност и безкрайна ти-шина, в една метална инвалидна количка,над едно дебело шаре-но одеало, едни забравени очи бавно се отвориха и един нов поглед прониза летящия във въздуха куршум, замръзнал точно пред челото му. И сякаш нещо вечно, нещо, чакало този момент хилядолетия изведнъж се освободи и се разпиля навсякъде като ударна вълна, ...а онова малко заострено метално тяло в миг ся-каш се взриви в цветове и звуци, и проблясъци, и на негово мяс-то разпери нежни криле малка, изящна и красива птичка, обаг-рена и изрисувана, издялана и измайсторена, и изпята като фина лирична песен и разхвърля цветовете си, и се огледа в двете очи като в огромни огледала, а всичко около нея мълчеше зашеме-тено, объркано и отнесено от нейната неземна красота. А по смълчаното лице и под тези две очи плавно се разля една усмив-ка, усмивка, в която като че се взривява бомба, изригва вулкан, разхвърля и разпилява всичко, сякаш съдържаща всичко, защо-то тя е всичко. И после птичката се завъртя във въздуха и в очи-те като в огледала, и запя, а мелодията, разтърсваща, замразява-ща,упояваща и същевременно тъй тиха се разтла могъщо из ста-ята, из улиците и из целия град, покри го като в було, и снаря-дите, падащи отгоре, сякаш за миг забавиха скороста си, упла-шени от този друг непознат тътен и вълшебно могъщество и за миг, само за миг, дори взривовете замълчаха.


Хм. Ако това е смърта, то тя е красива.


Времето, някак задържано и обърквано до сега, загуби това, което го спираше някъде назад, и в една секунда всичко се сви на едно малко топче нещо, и в същата секунда се взриви в хиляди прозорци, рози, мелодий и всички снаряди сякаш се сто-вариха върху крехкия керемиден покрив, навсякъде се разлетя-ха тухли, стъкла и парчета метал, стените се разбиха и сякаш всичко изведнъж се развихри, а с това дойде и тъмнината и по-гълна две замечтани очи, една усмивка и един револвер. После тишината се върна и никога повече не напусна това място.


Една нищожна спрямо вечността инвалидна количка се движеше бавно сред развалините. Наоколо нямаше и следа от старото приятно градче, нямаше ги павираните улици, нито фе-нерите, които светеха нощем, нито дървените пейки по алеите, нито дърветата,под които сянката си играеше във всякакви фор-ми,....нищо не бе останало. Само купчини бетон и кал, парчета от какво ли не,и тънки струйки дим,извиващи се изпод тези гро-бища. А количката... просто продължи напред.


И така. Всичко е въпрос на възприятие. Сега аз
съм щастлив. За мен вече нищо няма да е так-
ова, каквото беше. Защото тук, пред очите ми
улиците се превръщат в поляни, стълбовете в
дървета, а последната улична лампа - в слънце.


Някъде лаеше куче, но скоро и то замлъкна. Тишината бе погълнала всичко. Само инвалидната количка все още скърцаше сред безбройните разрушения и нещо нереално се криеше около нея. Едни прозрачни ефирни ръце въртяха големите колела, съ-що така прозрачни, а една прозрачна фигура под одеалата се ус-михваше така, както никое подобно нещо не се е усмихвало... и после, количката просто продължи напред и потъна в мъглата.


Всичко, което си пожелах, беше да е красиво.
При мен е така...
...а при теб?


А на едно съвсем друго място, под тонове бетон, керемиди и извиващ се дим лежеше една съвсем съвсем истинска инвалидна количка.
Но беше празна.


Peter®8.1.2006