автор: meiia

Боляло ме е, както не боли
дори посечени напъпили дървета.
Не пролет съм, а и да бях дори,
пак щях да съм и мъчничко несрета,
обезболяваща нестихналата злост
след толкова приятелства пречупени.
Градих от стиховете си отчаян мост,
по пътища от сребърници купени.
Но се превърна всичко в тишина
и в неми думи, със които да изричам
любовите си, скъпите за мен неща.
И ще си тръгна. А още ги обичам.