Обувам се в антрето. Теб те няма.
Бръмчи сърдито лапмата над мене.
Косата ми - разстлана като слама,
върху която сме лежали уморени.
Отчаян опит бързо да я среша.
За толкова години не научих,
че гребенът не вчесва грешки,
не ги подрежда даже рано сутрин.
Намятам якето. И шапката си слагам.
Навън ще бъда просто непозната
със сенки под очи - след нощна смяна,
така ще кажа вкъщи на децата.
Дано да вярват "Мама е светица",
поне година още да ги лъжа.
Преди да грабна чантата, написвам:
"До утре вечер!". И си тръгвам...