автор: eclipse

по А.Егзюпери

"Тая нощ... виж какво... недей дохожда.
- Аз няма да се отделя от тебе.
- Аз ще изглеждам, като че ли нещо ме боли… ще изглеждам като че ли умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо."

Разказът изведнъж прекъсна, защото майка и беше заспала, така с отворената книга.
Тя бавно и тихомълком се надигна от леглото, издърпа я от ръцете й и започна да разглежда картинките... колко тъжно, знаеше, че змията ще ухапе малкият принц, беше го запомнила от предишният прочит. Замисли се облегната на възглавницата, не и се спеше.
На пръсти стана и се облече, излезе незабелязано.
Пустинята беше притихнала в своята нощна нега. Само стъпките й нарушаваха покоя, не… по-скоро тя ставаше част от Сахара. Отиваше да търси пустинното куче. То нямаше глас и само се опитваше да каже нещо, но от гърлото му не излизаше нищо друго, освен сподавено хриптене. Тази вечер белият му силует не се показа отникъде. Седна върху някакъв камък. След секунда и се струваше, че цялата вселена се прониква в нея и тя потъва в глъбините и. Тези звезди... никога не беше виждала по-големи, дори в планините нямаше такива. Пясъкът изглеждаше като сребро, осветен от тях,
Пустинята живееше свой собствен живот, живот, който даваше живот и живот, който отнемаше животи. Тя беше съвършена, могъща, раждаща и убиваща.
………
Не знаеше колко часа бяха минали в това съзерцание. Но задуха, вятърът, който беше опасен ако си сам, ангелът, които пустинята изпращаше, за да вземе в смъртната си прегръдка уморените души. Тя знаеше, че той е опасен. Стана и тръгна обратно към малкото селище с 5-6 дървени бараки.
След като се беше прибрала, сгушена в леглото си се заслуша навън - стихията се бореше, по всякакъв начин се опитваше да обсеби и да си върне това, което и принадлежеше.
………Нещо ярко, болезнено, носталгично, но и приятно проблесна из мислите й. Лентата се пренави с няколко кадъра .
…пак същата пустиня - бяла, почти изгаряща. В селището не беше останал почти никой. Тя си стоеше отвън до една шахта, пиеше сода (поради липса на истинска вода) и се взираше в няколкото камъка, под които пропълзяваха скорпиони. Нямаше с кого да играе. Имаше две по-големи момчета, но те и бяха казали че не разбира от сериозни работи. Затова взе един буркан и започна да събира отровните скорпиони, като чакаше да влязат в буркана и веднага завиваше капачката. Реши да си ги отглежда. Когато събра около десетина сметна, че са достатъчно и се упъти към спирката на автобуса, който отиваше до рафинерията. Твърде дълго стоя и чака под изпепеляващите лъчи на сахарското неуморно слънце. Ето,че най-после антикварното подобие на автобус започна да отръсква силуета си от праха и търкаляйки се с грохот се приближаваше. Вратите тежко изпуснаха въздух и се отвориха. С два скока се качи вътре. Шофьорът арабин недоумяващо огледа единствения си пътник и неговия странен багаж. С жест попита "накъде". Момичето отговори"рафинерия". Тази дума всички я знаеха. Той избърса чело с ръкава на ризата си, затвори вратите и учудващо леко потегли.
Бавно се отдалечиха няколкото къщички, след това подминаха италианският квартал, от който можеше да се зърне морето… и неусетно се гмурнаха изцяло в пясъчната пустош. Накъдето и да погледнеш само бяло... всепоглъщащо... жадно... подмамващо.
От време на време близо до шосето се виждаше труп на камила - вървяла и останала без сили. Беше чувала, че камилите са много издръжливи…И колко силна трябва да е била пустинята, за да вземе живота на тези същества!? Тя беше чувала, че хората умират. Не знаеше какво означава смъртта, не беше мислила за нея. Но точно сега се сети и веднага съзнанието и го отрече. Не, пустинята не е смърт... тя... тя е вечност. Захласната по маранята, носеща се от пясъците не усети как са пристигнали.
Арабинът извика "Bambina!" и посочи строежът. Тя, все още занесено, стана, взе си буркана и слезе. Махна с ръка на шофьора.
На строежа беше много шумно. Това щеше да бъде нова петролна рафинерия, защото наскоро бяха открили нефтеното находище. Мнозина мъже с каски се лутаха нагоре-надолу и си подвикваха, подемни машини бучаха. Долови само силния дрезгав глас, който извика "Дъщеря ти е долу". Минаха 2-3 минути, докато баща й дойде. Първо се изненада и попита "Я, ти какво правиш тук?", после погледът му падна върху животинките в буркана "Нали знаеш, че ако те ухапят до 2 минути се умира!".
- Знам - каза тя -но така в буркана няма как, ще ги занесеме в къщи.
- Ще видим - отговори бащата - но сега ме чакай тук, докато приключим за днес, още един час.
…………………………………………………………………………………………………………………………
…Дните минаваха странно бързо. Обикновено тя скиташе сама наоколо, излизаше малко извън квартала на безопасно разстояние и гледаше, носеше си "Малкия принц" за компания и се надяваше, че той също така разбира, дори без да е необходимо да си говорят.
Единственото забавно нещо за известно време беше купуването на прозрачни каучукови топчета, в които се преливаха по няколко цвята. Двете момчета ги удряха в някой циментов блок и те отскачаха неимоверно надалеч, но на нея това не и доставяше кой знае какво удоволствие. Родителите й сутрин оставяха на масата по петдесет пиастъра за през деня, а по някога по цял динар. В такива щедри дни тя си купуваше топче, тетрадка или дъвки "Доналд", за да види новите смешни случки на патока. С часове се взираше в топчетата и недоумяващо се чудеше как така вътре в тях има тези прекрасни цветни дъги, които се преплитат магически. Пъхваше топчето в джоба си по някое време и се прибираше вкъщи. Естествено още никой не се беше прибрал. Отваряше "Малкият принц ", гледаше картинките и те всеки път и се струваха все по-истински и красиви. Чувстваше го като приятел, защото знаеше, че и той е бил самотен в пустинята и сред хората.
……
Беше петък сутринта. Този ден всички почиваха, това беше и пазарният ден, а също така и денят в който се правеха заявки за доставка на сода. Хората чакаха да дойдат автобусите, с които една група щяха да се отправят на еднодневни екскурзии към по-големите градове. Там щяха да пазаруват, а вечерта да се приберат.
……Малкото магазинче по нищо не показваше какви изненади се крият в него. Днес беше нейният ден. Щяха да купуват всички лакомства, които пожелаеше. При отварянето на вратата иззвъня звънче. Продавачът беше любезен и усмихнат арабин. Той разбра, че погледът и падна върху огромните кутии с дъвки и услужливо подаде 2 от тях - красиви и любопитни на вид. Това бяха около 1000 картинки. След това последваха кутии с близалки във формата на глава на лъв, шоколади, бонбони, някакви гумени дражета с форми на палми, на животни и изобщо на каквото се сетиш. Този магазин остана за нея най-красивият през целият и живот, заедно с усмихнатият си продавач и звънчето.
След това обиколиха и други магазини, но далеч по-скучни и само един за играчки - но тя не си избра нищо, защото беше решила какво ще си отнесе от тази страна .
Скитаха дълго, после се поразходиха по малките улички преливащи от хора с чалми и жени с фереджета .
Качиха се привечер на автобуса. Не знаеше как са пътували, защото почти през цялото време спа. Само от време на време се пробуждаше и виждаше пак онези трупове на камили и катастрофирали и изоставени коли. И пак се учудваше на силата, която поглъщаше в пясъците си колите, изоставени от собствениците им, опитващи се да се избавят от неминуемата смърт.
…………………………………
   Денят на заминаването дойде. Много други хора също си заминаваха. Всичко беше опаковано в куфари натоварени в багажника на поредния строшен пустинен рейс -този път той беше до столицата. Бащата й я целуна. Вечерта той беше приготвил малка кутия, в която да сложат хамелеона, уловен малко преди това. Тя се надяваше да го пренесе някак си и да го гледа дълги години.
Взеха си довиждане и отпътуваха. Десет часа слънцето се опитваше да счупи прозореца или поне да го разтопи, за да ги предаде във смъртната прегръдка на чакащата пустиня. Десет часа тя я съзерцаваше, вземаше си довиждане, опитваше се да и предаде нещо с мислите си, да запомни всяка малка подробност, всяко усещане, надявайки се да се върне някога при нея... защото я харесваше, защото не я плашеше самотата.
……………………………………………………………………………………………………………………………………Самолетът запали двигателите и перките се завъртяха с вой… бавно се плъзна по полосата, направи завой... воят премина във вибрации, колелата се отлепиха от пистата и скоро пустинята остана далече само като един сън... След час хамелеонът умря. Беше й тъжно, но не се разплака... само някаква буца се загнезди в гърлото й. Долепи нос в илюминатора и се загледа в облаците носещи се под тях. Нищо не мислеше - само възприемаше всяка гледка, струваща й се толкова съкровена... и толкова съвършена.
И си обеща да се върне…