автор: peri_pathetic

Аз пак съм сам във този влак последен.
Последен влак от старата година,
със който към дома си ще поема
през гърлото на тъжната ми зима.
Там пак ще ме посрещне самотата -
най-вярната от моите любими.
Останалите, дето ги намерих,
страхуваха се от обвързване.
"Хa-хa" - разсмивам се
от собствената си психоанализа,
но всъщност не е никак смешно.
Да, всичко е така погрешно,
когато си говориш сам.
Един приятел имах,
но и той си тръгна -
не знам дали от болест
или от тъга.
На шах играехме
и той се палеше,
когато го матирах,
а аз го дразнех,
вместо да му кажа,
че го обичам.
Но ето че дойде и онзи ден,
във който безвъзвратно го изгубих.
Сега аз често губя,
когато местя фигурите вместо него,
но казвам ви, изобщо не е същото.
И днешното ми тягостно завръщане
е само част от общия провал
на мойто минало несбъднато.
Година стара, тръгвай си оттук
с чувала с разнебитени играчки,
парчета от мечти и планове зачеркнати.
Но странно, пак очаквам новата
с надежда за промяна и успех.
Да, дядо Коледа отново ме пропусна,
защото пак не бях достатъчно послушен
и пак си купих сам чорапи,
с които да се изненадам празнично.
А Дядо Мраз отдавна не го чакам
със влак мечтан новогодишен,
който да стовари тонове подаръци
на гарата разпределителна във хола.
Сега жадувам само за приятел,
но ще пригласям "Мила Родино"
и ще си тропкам дунавското сам.
Което пак не е напълно вярно,
защото вече чувам вятъра
да пее песента си във комина:
"Наздраве, хей, побратиме!
Честита да е Новата Година!"