автор: starec

Луда девойко, щуро поточе,
палаво скачаш, с мряна се виеш...
Кой ли небесен тъй ме нарочи -
като стихия да ме настигаш?

Господи, леле, грях си си турил,
с хубост такава как я наказа!
Хали - очите й, мислите - бури.
Де ще я сложиш: в сън или ваза?

Тичай, момиче, яростно бягай!
Радост накъсай, твоят букет е.
В нощ не се вглеждай, в нея не лягай,
че са съблазните тъмно проклети.

Оле, вселената мъж ако беше,
щеше звездите да си накаже.
Не че сестри са ти бледи и смешни,
а че глупак с теб ще се блажи.

Сякаш месар небето е кълцал -
тъй е червено, тъй е прокобно.
Бягай, момиче, ад е захълцал,
влюбен и той грозно и злобно!

Ето дъгата, тичай по нея.
Мост ще ти бъде, хубост издържа.
Стъпки ще крия, силно ще пея,
още по-силно зло ще попържам.