автор: ufff

(Ура!-последна част)

Какво да ти разправям, Van-ko, не стига дето Дъждобранка мисли толкова време по магията на злоядото момиченце, ами Малтийското облаче ми прати записките едва вчера, по Коледа, въпреки многобройните спешни светкавици от моя страна . :)
По тази причина се получи нещо като следколедна приказка.


И така: мисли, мисли Дъждобранка (нещо, което мрази да прави) и нищо не измисли. Затова пък се сети за чичо си, магьосника Големият Парасол и тутакси отлетя при него.
- Чичо, моля ти се, ти баща, ти майка...-започна тирадата си Дъждобранка, но Големият Парасол рязко я прекъсна:
- Днес не ми е ден, Дъждобранке, съжалявам! Знам, че си дошла за съвет, но нищо не мога да те посъветвам, защото в тази жега навън мозъкът ми е стопен. Поне едно облаче щеше добре да ми дойде! Ето, дрънча на кухи железа, само една арматура ми е останала, а вътре в главата ми - празни пашкули!
-Пашкули, пашкули - ето я Великата идея!- запищя от радост Дъждобранка и се изнесе скорострелно обратно, без дори да успее да благодари. Големият Парасол озадачено се почеса по нажежената арматура и отиде да топне част от нея в морето, пренебрегвайки риска от ръждясване. (Той беше авантюрист като племенницата си).После събитията се развиха неочаквано бързо. Гюлханчето беше омагьосано на пашкулче. Оттогава турското облаче плаче, т.е. вали по-често.
А италианското облаче беше много пестеливо на думи, защото се страхуваше и и него да не го омагьосат като бърборанчото Джорджо. Ето какво разказа то: "Нашето детенце Джорджо е от Неапол. Това не би впечатлило никого-толкова много хора живеят в този град, но въпросното момченце ги надминаваше всички. По бъбривост. И винаги печелеше всички конкурси за скороговорки. То не бъбреше само когато спеше, ядеше любимата си пица , която се нарича "О соле мио"( много ясно!) и пееше неаполитански песни. Пеенето на тези песни му беше за почивка от бъбренето. Като ги започнеше наред (естествено с "О соле мио") и не спираше докато не свърши репертоарът. Майка му, която беше фенка на Марио Ланца,- даже тя не изтрайваше по безброй пъти на ден да и се надуват ушите с "Върни се в Соренто", ""Санта Лучия", "Микелетта", "Ла Тарантелла", "Ладзарелла", "Фуникули, фуникула" и "Оили, Оила". Затова постоянно ходеше с тапи за уши. И Дъждобранка обичаше неаполитанска музика, но мразеше песенния терор. За отрицателно време Джорджо беше превърнат в папагалче, което продължаваше да си бъбри, но вече не можеше да изпее нищо, защото всички песни звучаха като една песен, донякъде напомняща на "Ладзарела":).
Облачетата обаче не бяха съгласни да се омагьосват дечица. Светът без тях не е никакъв свят. На нищо не прилича, само на вятър и мъгла. Затова Конгресът реши, ако Дъждобранка не отмагьоса веднага дечицата, да и бъде отнет дъждобрана за вечни времена. Това беше Истинското наказание за нея! Знаем, че Дъждобранка без дъждобран е все едно Свят без деца. Тоест Едно Голямо Нищо.



Мина много време. Един ден на един плаж върху едни шезлонги се беше излегнала една група дечица. С огроооомни сладоледи в ръце. Сладоледите се топяха на силното слънце, но на никого не му пукаше от това, защото всички до един бяха с огромни дъждобрани. Хората наоколо разглеждаха странната групичка с интерес, защото по небето не се виждаше нито едно облаче. Но в този миг забелязваха огромните локви стопен сладолед по дъждобраните и хукваха да се присъединят към най-масовото ядене на сладолед в историята на Земята. Единственото , което не продължаваха да разбират е : как всички деца гледат нагоре към слънцето, а не ги заболяват очите. Те не знаеха, че оттам махаше една усмихната закрилница от всякакви вредни лъчения или сълзи - Дъждобранка.