автор: salza

От овалната цветна леха се издигат, около стотина стъбълца, които се разширяват в листа. Някои са сърцевидни, а други приличат на езици - започват от средата на стъблата и се разгъват по-нагоре в червени, сини или жълти цветни листчета посипани с цветни петънца струпани на повърхността, а от червения, син или жълт мрак на цветната чашка се протяга изправено хоботче, едро посипано със златен прашец и леко заоблено откъм върха.
Цветните листенца образуват шарен гъстак разлюляван от летния бриз, и при всяко помръдване червени, сини и жълти светлинки се преплитат и хвърлят разноцветно петно върху един инч кафява пръст. Светлината пада или върху гладката, сива повърхност на някое камъче, или върху черупката на охлюв, изрисувана с концентрични кафяви ивици, или падайки върху някоя дъждовна капка, тя, светлината заискрява в толкова ярко червено, синьо и жълто между тънките водни стени, като че всеки миг ще ги взриви и капката ще изчезне. Но това не се случва - капката заблестява в сребърно тъмносиво още малко, а след това светлината се спира върху съцевината на някое листо и осветява разклонените жички под повърхността, а след секунда се премества нататък и осветява огромното зелено пространство под купола от сърцевидни и езиковидни листа. След това бризът леко разклаща цялата листна маса и цветните отблясъци се насочват нагоре във въздуха, към небето и към очите на мъжете и жените, които се разхождат в градините Кю през юли.

Фигурите на тези мъже и жени вървят край цветната леха, те се движат със странно и неравномерно движение, подобно на полета на белите и сини пеперуди, които прекосяват поляната със зигзаговидни полети, прелитайки от леха на леха. Мъжът върви с небрежна походка на шест инча пред жената, докато тя върви целеустермено, като само от време на време извъща глава, за да види дали децата не са твърде далеч назад. Мъжът умишлено спазва тази дистанция от жената, макар и несъзнателно, защото иска да продължи с размишленията си.

"Минаха петнайсет години от деня, когато дойдох тук с Лили" - мисли си той. "

Седнахме някъде там, край езерото и през целия горещ следобед аз я молих да се омъжи за мен . Тогава едно водно конче закръжи около нас - спомням си ясно водното конче и нейната обувка с квадратна, сребърна тока. През цялото време докато й говорех виждах обувката й и когато тя се размърда нетърпеливо, аз разбрах какво се готвеше да ми каже без да поглеждам нагоре към лицето й - цялото й същество беше на върха на обувката й. А моята любов, моите желания бяха във водното конче..... по някаква необяснима причина си мислех, че ако то кацнеше там, на онова широко листо с червено цвете в средата.... та ако кончето кацнеше на това листо, тя щеше веднага да каже "Да". Но кончето кръжеше и кръжеше, то не кацна нито за миг - разбира се, че не, за щастие не, иначе сега нямаше да вървя сега тук щастлив с Елинор и децата. "Я ми кажи, Елинор, мислиш ли понякога за миналото?"

"Защо питаш, Саймън?"

"Защото мисля за миналото от известно време. Мислех си за Лили, жената, за която щях да се оженя....А, защо се умълча? Имаш ли нещо против моите спомени?"

"Защо трябва да съм против, Саймън? Нали всеки от нас си спомня миналото в градина с мъже и жени, които лежат под дърветата? Нали те са нечие минало или всичко, което е останало от него, тези мъже и жени, тези призраци лежащи под дърветата....нали те са нечие щастие, нечия реалност?

"За мен миналото е една квадратна, сребърна тока и едно водно конче..."

"А за мен миналото е една целувка. Представи си шест малки момиченца, преди двайсет години, които седяха пред стативите, долу на брега на езерото и рисуваха водни лилии - това бяха първите червени водни лилии, които виждах. И изведнъж тази целувка по тила ми. След това ръката ми трепереше цял следобед, затова не можех да рисувам. Извадих си часовника и си запомних часа, в който щях да си позволявам да мисля само за целувката в продължение на пет минути - тя беше толкова ценна - целувката на една жена с посивели коси и брадавица на носа, майката на всички целувки през целия ми живот. Елате тук, Каролин, Хюбърт!"

Те минават край цветната леха, вече вървейки четиримата рамо до рамо и скоро фигурите им се смаляват сред дърветата и стават полупрозрачни, когато слънчевата светлина и сенките заиграват по гърбовете им и образуват големи, трептящи неправилни петна.

Oхлювът стои в овалната цветна леха, отблясъците падат върху черупката му и я багрят за около две минути в червено, синьо и жълто; сега той много бавно се раздвижва в черупката си, а след това започва усилна работа по изкачването на няколко бучки пръст, които се разпадат и търкулват встрани, когато той запълзява върху тях. Изглежда, че той се стреми към точно определена цел. Това го отличава от странното, самотно, подобно на пръчица, зелено насекомо с дълги карака, което се опитва да мине пред него, и което чака около секунда с трепкаща, като че ли нарочно антенка, и което след това тръгва странно бързо в противоположна посока. Кафяви скали с дълбоки, зелени езера в пропастите между тях, плоски, подобни на остриета дървета, които се огъват от корените до върха, заоблени балвани от сив камък, огромни набраздени повърхности от тънка, напукана материя - всички тези обекти лежат на пътя на охлюва по пътя между стъблата към набелязаната цел. И докато охлювът реши дали да заобиколи арковидния свод на едно мъртво листо или да се изкачи по него, към лехата се приближават стъпките на други човешки същества.

Този път това са двама мъже. На лицето на по-младия е застинало изражение на неестествено спокойствие. Той вдига очи и отправя поглед право напред докато спътникът му говори. Веднага след като спътникът му спира, той отново поглежда надолу и ту разтваря устни след дълга пауза, ту ги стиска. По-възрастният мъж върви с любопитно неравномерна и олюляваща се походка, като замахва с ръка напред и отмята рязко глава назад, подобно на нетърпелив, впрегатен кон, който се е уморил да чака пред къщата; но тези движения у мъжа са несигурни и безмислени. Той говори почти неспирно, усмихва се на себе си и пак започва да говори, като че ли усмивката е вместо отговор. Той говори за духове - за духовете на мъртвите, които според него, дори и сега, в момента, му разказват най-различни чудновати неща за своите преживявания в Рая.

"Улиям, Раят е бил познат на древните с името Тесалия, а сега с тази война, духовната материя се търкаля между хълмовете като гръмотевица." Той спира, ослушва се, усмихва се, пак отмята глава и продължава:

" Имаш малка електрическа батерия и парче гума за да изолираш жицата, да отделиш или - да изолираш? Е, да прескочим подробностите, нищо добро няма да излезе от ровенето в подробностите, то няма да бъде разбрано - накратко, малката машина стои в някаква удобна позиция до леглото, да кажем, че е поставена на една семпла махагонова поставка. Всички връзки и нагласявания са направени точно от работниците по мои инструкции, вдовицата допира ухо и извиква духа по даден знак както е уговорено. Жени! Вдовици! Жени в черно......."
В този момент той съглежда в далечината женска рокля, която в сянката изглежда виолетово-черна. Той сваля шапка, слага ръка на сърцето си и забързано тръгва към нея като едновременно с това мърмори и трескаво жестикулира. Но Уилиям го хваща за ръкава и допира едно цвете с върха на бастуна си, за да отвлече вниманието на стария човек. Щом го поглежда за момент, старият човек объркано навежда ухо към него и изглежда като че ли отговаря на глас, който идва откъм цветето, защото започва да говори за горите в Уругвай, които той е посетил преди стотици години в компанията на най-красивата млада жена в Европа. Можем да чуем как той бърбори за горите в Уругвай, покрити с восъчните венчелистчета на тропическите рози, за славеите, за морските плажове, за русалки и жени удавени в морето, докато в същото време се оставя да бъде завлечен по-нататък от Уилиям, върху чието лице все по-ясно се очертава израз на стоическо търпение.

Следвайки стъпките му толкова отблизо, че даже се чувстват леко объркани от неговите жестове, вървят две възрастни жени, които принадлежат към по-бедната част на средната класа, едната едра и внушителна, другата - пъргава и розовобузеста. Подобно на мнозинството хора от тяхната черга, те са искрено омаяни от всички знаци на ексцентричност, съпътстващи разстроения мозък, особено ако са наблюдавани у състоятелен човек; но те съвсем не са сигурни дали видените жестове са просто ексцентрични или са реален продукт на лудостта. След като вече са разгледали внимателно гърба на стария човек в кратко мълчание, те се споглеждат с онзи странен, лукав поглед и живо продължават да навървят своя доста сложен диалог :
" Нел, Бърт, Лот, Сес, Фил, татко, казва той, казва аз, казва тя, казва аз, казва аз, казва аз....

"Моят Бърт, сестра ми, Бил, дядо, стария, захар, Захар, брашно, пушена херинга, зелени салати, Захар, захар, захар."

Пълната жена поглежда с любопитство през лапавицата от падащи думи към цветята, които стоят безучастни, изправени и неподвижни върху пръстта. Тя ги вижда с погледа на спящия, който се събужда от тежък сън и вижда медния свещник, отразяващ светлината по странен и необичаен начин, затова затваря очи и пак ги отваря, вижда пак медния свещник, накрая се събужда напълно и започва втренчено да гледа свещника. Едрата жена застава в една точка точно срещу овалната цветна леха и спира дори да се преструва, че слуша думите на другата жена. Тя стои там , оставя думите да я засипват и бавно люлее напред-назад горната част на тялото си, гледайки към цветята. След малко тя предлага да намерят място за сядане и да пият чай.

Сега охлювът обмисля всеки възможен метод за достигане на целта си, но без да заобикаля мъртвото листо или да се катери по него. Освен усилията, които трябва да положи, за да се покатeри върху листото, той се съмнява дали фината повъхност на листото, която вибрира с шумолящ звук дори когато само го докосва с връхчетата на рогцата, ще издържи тежестта на тялото му. Накрая той решава да пропълзи под него, защото има едно място, където листото образува свод, под който може да се провре. Той тъкмо започва да промушва глава отдолу, критично разглгежда високия, кафяв покрив и започва да свиква с приятната кафява светлина под него, когато двама други човеци минават покрай лехата.

Този път и двамата са млади - млад мъж и млада жена. И двамата са в разцвета на младостта си, или дори в онази възраст, която предшества разцвета на младостта, сезонът в който нежните, розови гънки на цветето още не са разтворили своята лепкава чашка, когато крилцата на пеперудата, въпреки че са достигнали до нормалния си размер, стоят неподвижни под слънцето.

"Имаме късмет, че днес не е петък." - отбелязва той.

" Защо? Ти вярваш ли в късмета? "

"В петъците те карат да платиш шест пенса."

"А какво са шест пенса всъщност? Нима това не струва шест пенса? "

"Какво значи "това"? Какво имаш предвид с "това" ?

"О, нищо, исках да кажа, че ти знаеш какво имам превид. "

Тези думи са последвани от дълги паузи, те са произнесени с равни и монотонни гласове. Двойката стои неподвижно до ръба на цветната леха и те заедно забиват върха на нейния слънчобран дълбоко в меката почва. Това действие и фактът, че неговата ръка е върху нейната, изразява техните чувства по странен начин. Тъй като тези кратки, незначителни думи също изразяват нещо - това са думи с къси крилца, които не могат да издържат техните тежки телца-смисли, те са неспособни да ги отнесат далеч и затова тромаво кацат върху най-обикновени обекти, които са наблизо и изглеждат направо масивни за техния неопитен допир; " Но кой знае..." ( така си мислят те докато натискат върха на слънчобрана в почвата ) " Кой знае какви пропасти не се крият у тях двамата, или какви ледени склонове не блестят на слънцето от другата страна? Кой знае? Има ли въобще някой, който е виждал това? Дори когато тя се чуди какъв чай сервират в Кю, той чувства, че нещо огромно и неясно се надига зад техните думи и стои там - необхватно и твърдо зад тях, а мъглата много бавно се издига и разкрива - "О, небеса, какви са тези форми?" Малки бели масички и сервитьорки, които поглеждат първо нея, а след това него; има и сметка, която той ще плати с истинска монета от два шилинга и всичко това е реално - сам се убеждава той, напипвайки монетата в джоба си - това е реално за всички други освен за него и нея, дори на него започва да му се струва, че това е истинско, а по-късно, когато вече е твърде вълнуващо да стоят и размишляват повече, той издърпва с рязко движение слънчобрана от почвата и няма търпение да открие мястото, където могат да пият чай сред други хора, така както го правят всички.

"Хайде ела, Триси, време е за чай. "

" Има ли значение къде човек ПИЕ чая си?"- пита тя с най-странните нотки на вълнение в гласа, гледа разсеяно настрани и се оставя да бъде поведена по тревистата пътечка, влачейки чадърчето си, обръщайки глава натам- насам, забравяйки за чая, пожелавайки си да отиде там сега и да отиде там след малко, спомняйки си за орхидеи и чапли сред дивите цветя, за китайска пагода и птица с алени гърди, но той я дърпа нататък.

Така двойките се редуват една след друга - по един и същи неравномерен и безцелен начин минават покрай цветната леха и телата им биват обгърнати от множество тънки воали от синьо-зелени пари, под които първоначално се виждат реални очертания и цветни оттенъци, които по-късно напълно се разтварят в синьо-зелената атмосфера. Горещо е! Толкова горещо, че дори дроздът започва да подскача като механична птица под сенките на цветята като прави дълги паузи между отделните движения. Вместо да правят неясни завъртулки из въздуха, белите пеперуди започват да танцуват една над друга и с техните бели, трепкащи крила-снежинки очертават контурите на бяла, пречупена, мраморна колона, която се издига над най-високите цветя; стъкленият покрив на парника с палмите блести така, като че ли там, под слънцето се простира цял пазар с блестящи, зелени чадъри; гласът на лятното небе шепти за своята пламенна душа чрез бръмченето на самолета. Жълто и черно, розово и снежно бяло, всички тези цветове облечени във форми, мъже, жени и деца могат да бъдат зърнати за секунда на хоризонта, а след това, виждайки широката жълта лента, лежаща на тревата, те кривват и търсят сянка под дърветата, разтваряйки се като капки вода в жълто-зеленета атмосфера и придавайки й леки червени и сини оттенъци. Изглежда като че всички едри и тежки тела са потънали в жегата неподвижни и лежат нагъсто на земята, но техните треперливи гласове се извиват нагоре като пламъци от дебелите, восъчни тела на свещите. Гласове. Да, гласове. Нечленоразделни гласове, които изведнъж нарушават тишината с такава дълбина на задоволство, с такава страст на желанията или в гласовете на децата - такава свежест на изненадата - и всичко това нарушава тишината? Но всъщност няма тишина; през цялото време омнибусите въртят колела и издават звуци на сменящи се скорости; градът мърмори като огромно гнездо от китайски кутии, всички направени от стомана и неспирно въртящи се една в друга; а над него се чуват силни викове и венчелистчетата на безброй цветя хвърлят цветни отблясъци във въздуха.