автор: starec

Човекът беше странно мълчалив.
Не лаеше и кучето до него.
От цветовете падна му се сив
и той като живота свой прие го.
Момчето пък - плътта на олелия
и тарторът на всичките игри.
Енергия по-силна от магия.
Но даже бог не каза: Вече спри!
Съдбата беше вечната мелачка.
И срещна ги в един навъсен час.
Край тях животът диплеше се в пачки,
с парите си докопал се до власт.

Клошар със мъдрост сбирана в боклука.
Дете - възможен някога клошар.
Вода, като светена, от капчука.
И кучето - перфектният другар.
Сълза, кочто стана огледало,
повторило отсрещната сълза.
И плач дълбок. В душата орно рало,
да сеят там небесната лоза.

Стояха, сякаш времето запрели.
Или пък то в очите им се спря?
Потребното те бяха вече взели.
Ненужното така си и умря.
И после всеки продължи нататък.
Клошарят - към контейнера си пак,
момчето, с много мъдър отпечатък,
към капка светлина стаила мрак.