автор: meiia

Заеква следобедът в сънно стакато,
а малки жребчета проглеждат посоки.
Есента, есента е претапяно злато.
Няма други пътеки, само високи.

И аз те сънувам с отворени длани.
Утеха е още дъхът на парфюма ти.
И ятото спомени в песни от лани.
И думите твои от нежност куршумени.

В локвичка страх се скривам дъждовно.
Нали есента ще прикрие следите ми.
А съм толкова, толкова сляпо виновна,
че те искам, като точка на дните ми.