автор: sradev

Който помни - помни. И още го боли.

А който не помни, то може би дядо му е разказвал и се е тюхкал.
Със сигурност това се случи след 80-та година, защото и жената го помни. Един ден, също както в случая с празника, някой реши, че ще е добре да увеличат лозовите насаждения на държавата чрез кражба. И излезна някакво разпореждане, че лозята могат да бъдат само държавни, а частните, все пак имат право на земя за лично ползуване - ще получат компенсация.

Но все още чувам баба ми, как съжаляваше за онези 30 декара нивица с "най-добрата земя" и кълнеше онзи каменист декар, който дадоха в замяна. Дядо ми от земята извади камъни за цяла къща. Та и нашите селяни прежалиха лозята си, които от дядо-прадядо са ги копали, поливали, чистили, пръскали и в една нощ изкорениха своите лозя. Със собствените си ръце.

А след няколко дена отмениха разпореждането, понеже почти не останаха лозя за конфискуване. Но още една традиция утрепаха. Защото заедно с изкореняването на лозята прекъсна се връзката между поколенията и предаване на технологиите. Синовете и дъщерите вече не знаеха как да се поддържа лозе, как да се прави вино и ракия.

И се откъснаха от земята.