автор: hristina

Небето се разпука
като стъклена обвивка
и синьото в очите му
отлюспи се,
във шепата на миг,
лишен от звуци.
А после вече беше невъзможно
да съществуват те,
отделни и различни.
Изригнаха прозрачни
едновременно,
но бързо се разсипаха
като кристали.
А тишината, придобила плът
израждаше живот необяснимо
от самотата
на осиротели пориви.
Тогава осъзнах, че аз самата
съм част от болката
на този странен свят -
обречена самотна
синя люспица
от слепите очи
на своя дом,
сега - безнебие.
И уморена паднах
до самия праг
на моето възвръщане
към себе си.
Оттатък късовете
от душата ми
лежаха голи, безразлични...