автор: starec

Припоти се луната с болна лепкава пот.
Сякаш хвърли граната пришълецът пилот.
Тъй небето заплака, че напълни море.
Ще удави ли мрака, щом не може да спре?
Черна дупка изсмука, както гълта звезда,
изораната тука от душата бразда.
С човка счупи яйцето кукумявка дори,
тя подуши оцета бил вода призори.
Даже Змеят Горянин в своя приказен свят
сън със милост нахрани. Не от жал, а от яд.
Че отиде човека вдън десета земя...
Кой му хвърли пръст лека? Кой от скръб онемя?
Бог от милост изпрати звук от звездния гриф
и го скри. Не в палати, а в един апокриф.
Вече ще са сираци и луна и копнеж.
Даже виното в каци с оня огън на пещ.
Не повярва глупака, не разчете ни знак,
че най-лошото чака, че на крачка е пак.
Безподобен наперко, казал в края си "ах!"
Звук от тяло-манерка. Пълна само със страх.