автор: Marta

Беше тихо, тихо.
Планините спяха
и тревите, свили
до земя главици
спяха.
И реката беше
позамряла в
своето корито,
издълбано с сила.
Беше много тихо.
Чух веднага,
нещо или
някой се опита
да краде покоя.
Не, не беше птица,
птица, ако беше
щях да съм спокойна,
птичите им песни
винаги са били част
от тишината.
И не беше вятър.
Вятър, ако беше,
щеше да е друго,
вятърът и той
се вместваше
в покоя.
И човек не беше.
Хората отдавна
са дотам в нещата,
че дори да искат
вече не са писък,
вопъл или грохот,
стряскащи покоя.
Беше................
Знаете ли, беше
мойта будна съвест.
Уж в мен говори,
уж в мене вика,
а на тишината
много зло направи
дългото и ехо.
Блъсна се в скалите,
после в тревата,
падна в реката,
до небето стигна,
разпиля се, просто
дъжд от шумни капки
потопи земята,
будната ми съвест.
Край на тишината.
Тя със мен заплака.

1995 година