| П... Пе... Пет... Петолиние Абсурд в ре
Очите на мама са сини. И прозрачни. Като две ледени топчета скрити под клепачите. Когато зениците се усмихнат, ъгълчетата на устните на мама трептят, сякаш някой ги гъделичка. Мама има топли и сухи длани. С една дълбока резка, опъната от палеца до безименния пръст. Ако бях мъничка като грахово зърно можех да се спусна в дланта й, да се търкулна по цялата линия на живота, по хълма около палеца. Ръцете на мама са като географски карти. Шепите й са топли като южни морета, китките й пясъчни, пръстите бързи като вълни от прибоя. Мама свири на пиано и ръцете й описват клавиатурата, докато се слеят с нея. Не се превърнат в един изправен като струна клавиш, покрит с матовата кожа на мама, с нейните малки и руси косъмчета, настръхнали под килима от звуци. Когато мама свири иска да седя близо до нея. На стола. И тихо. Очите ми не трябва да отскачат от пианото. Трябва да държа ръцете си в скута и да слушам.
- Музиката ще те направи по-умна - казваше, когато бях още дете - по-умна и по-спокойна.
И тя, музиката, наистина правеше нещо с мен. Научих, че звуците на пианото се крият под капака, че всеки звук, който се разнася оттам рисува част от мозъка на мама, от мислите й. От нещо, което тя наричаше копнеж и устните й описваха идеален кръг, под който светват мигновено снежнобелите й зъби. Докато гледам гърба на мама, краката й, поставени върху педалите, сякаш чувам кръвта на пианото. Тя циркулира във вените на мама, тупти, заедно със сърцето й, резонира с нейните гласни струни, поляга като изморен слънчев лъч някъде под гърдите й. Мама се накланя в ритъм над черно-бялата клавиатура и ако притворя очи ще я видя като изпъната, жива тетива. Звуците се сипят около мен като дъждовни капки, пълнят цялата стая, мокрят пода, стените, стигат до тавана, оттласкват се в него и потичат върху мен, докато гърбът ми се изпоти и усетя по гръбначния си стълб да се изсипва водопад от солена вода.
След мъничко зъбите ми ще започнат да тракат от студа. Перкусия, казва мама. Костите ми са чинели, по студения гръб на които се спуска страстта на мама, желанието на ръцете й, на китките, на корема й, бедрата. Когато чуе първия непозволен звук мама се извръща към мен като пума, очите й замръзват върху лицето ми и аз инстинктивно свивам юмруци. Това са последните акорди, преди ръцете на мама да полетят към лицето ми. И шамарите да зачервят бузите ми.
- Не си поумняла, малката - крещи мама - никога няма да поумнееш, никога, никога, никога...
И гласът й глъхне заедно с болката под кожата ми, заедно с лепкавата пот, която избива от порите ми, заедно с урината, защото всеки момент ще се напишкам от страх.
Концертът е свършил. Мама се навежда над мен, над косата ми грижливо сресана и прихваната с шнола високо над тила, и се взира в мен. Синьото на ирисите й е направено сякаш от стъкло.
- Разбра ли какво изсвирих - ме пита мама.
Аз кимам.
- А разбра ли, че трябва да стоиш мирно и да не скърцаш със зъби?
Аз енергично кимам с глава и гледам върховете на обувките си, грижливо лъснати като за концерт.
Мама казва, че за да разбера музиката трябва да укротя звуците, които произвежда тялото ми. Както го е направила тя. Нейното тяло, високо като кула крие музиката някъде в гръбначния стълб или под езика. Там, преди хиляди години много преди да се родя аз се е криела и вселената. Постепенно вселената е пораснала, взривила се е на безкрайно много планети, а на една от тях са пораснали къщите, те пък са създали хората, а хората, с които мама се е срещала са създали мен. Само мама е направена от Господ, защото Господ е музика.
До утрешния концерт остават остатъкът от деня и една дълга нощ. Докато е тъмно аз трябва да се науча как да притихвам. Да укротя движението на червата си, едва доловимото скърцане на костите ми една в друга, дори дишането си. Да се смиря и да се превърна в идеална концертна зала, в която мама ще изнесе последният си концерт. Най-красивият от всички досега. Когато единствената й публика не кашля, не киха, едва диша, не смее от възторг да раздвижи дори клепачите си. И тогава, когато го постигна, мама ще се наведе отново над мен, очите й ще се смеят, устните й ще изразяват благодарност, и аз ще съм научила урока си. Ще съм по-умна. И отново нейното малко момиченце.
Само една нощ и остатъкът от деня, докато вселената не се свие в една точка, която да ни погълне. Мен, мама и пианото, което ще свири за притихналото сърце на вселената.
Публикувано от hixxtam на 08.12.2005 @ 18:12:34
| Рейтинг за текстСредна оценка: 5 Оценки: 14
Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен. Регистрирай се и гласувай. |
"П... Пе... Пет... Петолиние" | Вход | 11 коментара (22 мнения) | Търсене в дискусия | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от orange_juice на 08.12.2005 @ 18:27:59 (Профил | Изпрати бележка) http://www.spoetry.net | няма да е новост коментарът ми
ще го оставя да виси
на края на един разказ
който изведнъж
побира вселената
в точка
браво, Силвия! |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 08.12.2005 @ 23:03:23 (Профил | Изпрати бележка) | Благодаря, точката пулсира, пулсира, пулсира и се превръща в квазар, да речем. Или в някое джудже, което заслепява и след милиони години се пръска, никой не го чува, и поглъща обратно вселената и линиите - на ръцете, петите, на съдбата или картите... Вещерски е часът, затова си позволявам да говоря. |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от libra на 08.12.2005 @ 18:35:15 (Профил | Изпрати бележка) | великолепен разказ силвия
не знам защо ми стана тъжно, всъщност знам, но няма значение
разказа си струва, не съжалявам че го прочетох |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 08.12.2005 @ 23:03:53 (Профил | Изпрати бележка) | Защото е тъжен. Болезнен. И за мен също. Мерси, либра. |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от Ufff на 08.12.2005 @ 20:46:34 (Профил | Изпрати бележка) | "Да се смиря и да се превърна в идеална концертна зала, в която мама ще изнесе последния си концерт".
Идеалното не е от мира сего, оф !
Че МУЗИКАТА (не музик'та) прави хората по-умни- и аз го вярвам;). Но по-неспокойни! Тук, за спокойствието, не съм съгласна с мама(та). Таза Мама е много убедителна героиня:). Направо си я представям ,надвесена над света, как повтаря:" Дисциплина!Дисциплина!Ред и дисциплина!Не дишай!Дишай!Не дишай!")
Поздрав!
|
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 08.12.2005 @ 23:06:58 (Профил | Изпрати бележка) | А аз съм езичник по отношение на музиката, фанатик по отношение на думите и джудже спрямо Гъливер. Но това е друга тема.
По-здрав! |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от mastilo на 08.12.2005 @ 21:47:39 (Профил | Изпрати бележка) | Не за първи път обездумявам след твой разказ, ставам разногледа, секвам, като олучена по главата на народна топка... ще ми се да напиша, споделя толкова хукнали мисли, "Нагоре по стълбата, която води надолу", но само ми се ще докато си спомня, че трябва да вдишам. Ти си космополит! - издишам. |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 08.12.2005 @ 23:09:47 (Профил | Изпрати бележка) | Дъхът прави три стъпки по небцето в последната се сблъсква с... Нещо подобно бе казал някой си. Толкова налуден час е вече... И не мога да бъда нищо друго освен седящата до моята нощна лампа и изморена до смърт от това, което е спряло дъха ти.
Благодаря. |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от plamen на 08.12.2005 @ 23:47:17 (Профил | Изпрати бележка) | Вероятно си права... (сега го прочетох, ами много съм завеян...) |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 09.12.2005 @ 11:26:18 (Профил | Изпрати бележка) | И аз, макар че онова момиче горе е умно. То чувства, реагира.
Много объркано, много ти благодаря. |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от Stanislav на 09.12.2005 @ 11:31:30 (Профил | Изпрати бележка) http://insinuaciia.hit.bg | На тази жена трябва да й се забрани да изразходва заряда си на този сайт. Предчувствам, че много скоро ще има пострадали, заразени и разболели се от патологична пристрастеност към разказите й (пропуснах да напиша "още" пред "пострадали"). |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от copie на 09.12.2005 @ 16:02:39 (Профил | Изпрати бележка) | Уоу! Изключително!
Поклон! |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 09.12.2005 @ 20:03:14 (Профил | Изпрати бележка) | Много точно. Браво, Срадев. Така си е, без съмнение. |
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от esme на 11.12.2005 @ 16:45:47 (Профил | Изпрати бележка) | страхотно!!!
това пияно ми идва като най-силното психеделично/гранично с майката/вещество
из Вселената
или там където и да е
из текста |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от Marta на 28.12.2005 @ 18:25:40 (Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/ | ами много ме разстройва, а се връщам трети път към него
напрао съм ино растроено пияно ся, раз'ираш ли
Батерия, ти си го можеш, жива и здрава да си и една чудесна година да ти предстои!! |
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от batteria (tuti_fruti@astalavista.but) на 28.12.2005 @ 18:41:02 (Профил | Изпрати бележка) | Не ти вярвам, че си разстроено пиано, ама никак)
Честито Рождество Христово, Марта, и всичко хубаво покрай теб да се умножава) |
]
]
Re: П... Пе... Пет... Петолиние от anonimapokrifoff на 23.08.2008 @ 00:39:27 (Профил | Изпрати бележка) | Този текст е впечатляващ. Браво - въпреки неизрядния ти правопис. Дори и той не ми попречи на възприятието. |
] | |