автор: nadana

И пак небето рони сълзи,
и пак е тъжно и е мрачно.
не зная що за сива мъка,
успя небето да разплаче.
Но зная, капките, гальовно топли,
горещата му мъка ще отмият,
но няма кой да чуе мойте вопли,
оставам все тъй мрачна и унила.
Болезнено изгарящи следи,
прокарват сълзите горещи,
припомнят ми за всичките беди,
та аз съм куфар пълен с вехти вещи.
И нося спомени - неизлечима болест,
разяждаща безчуственото тяло,
и чакам на ръба на всяка пропаст,
но няма да започвам отначало...
Защото съм орисана да кретам,
изпитвайки отново всяка мъка,
с годините натрупвана в сърцето,
и всяка неизстрадана разлъка...
И нека лее сълзи, заедно с мене,
безкрайната небесна шир,
и моля се, лазурната хармония
в душата ми да всее просто ... мир.