Не беше гнездо.
Нито пък аз и ти щъркели.
Седяхме на дългия плот до прозореца,
в чашите плуваха белите облаци
и ние отпивахме млечна отмара.
А бе нощ.
Такава - непроницаема.
Като дълбока отворена рана.
Разпалвахме спомени - двама приятели,
всеки със своята драма...
Колко спонтанно се случва понякога,
среща на пътя
и...после е лесно.
Останалото е - дълго приятелство
и бели облаци в черните нощи.