автор: trite_gaidi

Малка мОма на миндер сидеши,
ем сидеши, ем чурап плитеши,
и от плетка са игла изводи,
и направо в сЪрце са забоди.

Не е била май игла с чорапи,
най е било страст да я заапи,
чи кога у пазви си пуглежда,
се червена мислъ я навежда.

Ем са чуди дека да ги слага,
щот гулеми и сукман я стяга,
и докат приплита тънка прежда,
ем сиди и тиху си нарежда:

- Ни са пазви кат на други мОми,
мойти гачи мязат кат на стомни,
врът, кипят, туку ша са исплискат,
да ги грабни някуй, гачи искат.

И с тес фусти, дет съм са увила,
и приличам съща самувила,
ми са ще ут тях да са уткажа,
и навън бедра си да пукажа.

Кат е хубус, що да я прикривам,
чи сас тях нибету се путпирам,
и ги свалям чак кат доди пладне,
щот нибету върху нас дан падне.

Тъй сиди момата и нарежда,
пък през пенджур момък я пуглежда,
и си речи - мъш съм, няа да викна,
ш`скоча, мижду пазви и ш`са тикна.

И ку ще зимя да са нацепи,
ша я дигна с мойти, тес, ръцети,
и на коня - стига е ривала,
ши я туря, дукат ней заспала.

Дип ши фърли куки сса усмихни,
и с гулеми пазви ш`ма затисни,
ич биля ни ша да са тривожи,
щоту момък... тес нища ги можи.