автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО /четвърта част/

"Защото да живееш в общ гроб е все едно са си на общежитие"
Незнайния

Като на сън е отворил очи Радул. Притрепкал с клепки. Черно било околовръсте. Миришело тежко. Опитал се да се обърне, но не можал, само нещо проскърцало от дясната му страна. Посипала се пръстица и се свлякла в отвореното му око. Забулила душата и му припомнила случилото се. Усетил още веднъж Радул удар в тялото си като звън от пусната в касичка монета.
„В търбуха на змея съм, помислил, ама там светло беше и народ имаше. Не, сигур в Пъклото съм попаднал. Но защо?-попитал тайнството. Лош човек не бях . И добър много също. Но защо в Пъклото?"
"Защо?!"- изкрещял и душата му се отърсила от пръстта, леко се изнизала из гроба и стъпила на зелената трева до могилката. Лъхнал го вял ветрец и Радул го поел с разперени ноздри. Луната висяла обесена над магерницата. Прошумолил листец, а клонка го задърпала, да не побегне в тъмното.
Чувствал се лек и ефирен. Видял, че се намира в гробището и съзрял Радул множество хора из пръснатите гробове. Били те стари и млади. Някои седели на тревата и приказвали, други похапвали от оставеното по гробовете. Замаян, Радул се приблиижил до един висок с дълги мустаци и обрасъл с пепелява коса човек. Побутнал го по рамото и онзи се обърнал.
- А, Радуле! - рекъл мустакатия.- Айде, бе човек, къде се бавиш? Вече мислехме, че няма да излезеш, че харно там ти е станало- под земята, сгушен като неродено. Ха , добре си дошъл!
- Къде съм?- унесено попитал Радул- Кои сте вие, аз кой съм?
- А, седни тука- потупал тревата до себе си мустакатия и Радул се подчинил.-На, пийни - подал му манерка.
- Не ща- потръпнал Радул, спомняйки си оная нощ, жертвената.
Мустакатият се подсмихнал и надигнал манерката. Свалил я после и обърсал надустник.
- Кой си?- повторил Радул.
- Душевник съм като теб,като тях- обходил с ръка сенките.
- Не разбирам- проронил Радул.- Мъртъв ли съм?
- По земному си мъртъв, по нашему- не. Ти като как го чувстваш?
Радул протегнал ръка пред очите си. Ръката му била грозно натрошена, но не го боляла. Отместил поглед към краката си и видял, че са изкривени, но здраво стъпили на земята.
- В Рая ли съм?- попитал за кой ли път.
- А, не, Рая го няма вече. Откакто Бог си отиде, запустя всичко.
- Отишъл си?!
- Ама ти не разбираш нищо май, а?!
- Не. Не мога.- признал Радул.
- Видиш ли- започнал мустакатия- ние бяхме горе- в Рая, де. Там живеехме. Е, криво- ляво. Ама, има някъде седмица, Бог изчезна. Изведнъж. Не, че много често се мяркаше и докато беше при нас, но го усещахме. Нали знаеш, овцете как се не разбягват, когато овчарят е наблизо. Та и ние така. Обаче, по едно време взехме да чувстваме, че го няма, че си е отишъл. Абе, то е едно такова чувство като, ... като да си свалиш ямурлука след пороен дъжд, разбираш ли? Олекна ни. Някой и друг ден се полутахме горе, па после решихме, кой откъдето е. Да се върнем, с една дума. И ето ни тука. По лобните места. Дойдохме, значи- продължил мустакатият. Намерихме си гробовете, изкопахме ги, почистихме ги и те ни станаха къщи. Сега си живееме тука, ама само вечер излизаме, щото през деня голям мор е. Жега, не можеш носа си подаде.
- Ами Бог? Бог къде е?- попитал Радул.
- Хванат е в капана.
- Как, в капана?
- Не знам и аз,- свил рамене мустакатият- ама го чувствам, че е сгънат, притиснат някъде, заклещен. Абе, какво му мислиш толкова на Бог. Той си е той. Пък и в Рая не беше кой знае колко добре. Вярно, мляко, мед. Ама, може ли на мляко и мед само да се кара. Да не сме пчели ние или бебета. Пък и страшно беше горе. Няма- няма- подхлъзнеш се на медена пита и айде по склона, та в млякото. Още на сукалче понамирисвам.
- Чудя се, кой ли може да задържи Бог- поклатил глава Радул.
- Не кой, а какво- уточнил мустакатият.- Мен ако питаш, само страст може да го е уловила.
- Страст?!
- Да, страст. Някой безумно вмечтан в улова си. Вманиачен даже. Няма по- силно от страстта и от мечтата по изживяване на върховния й миг. Ама , нали ти казах- стига за Бога. Божи кахъри са това, така де.
Радул замълчал за миг. Огледал за поредно новия си познайник, а после някак срамежливо го попитал:
- Ами ти приживе... преди да станеш душевник, де, какъв беше? И как...- замълча- как се озова в райското горе?
Мустакатият въздъхнал. Бръкнал в душевността си и извадил душевна кесийка с душевен тютюнец. Свил цигара и запалил. Изпуснал остър дим. На Радул му замирисало на ожарена букова шума.
Мустакатият дръпнал пак и рекъл:
- Комита бях. По турското още. Капитан Божил войвода. Ей това там ми е дружината- посочил към насядали едри мъже някъде към магерницата.
- А как видях смъртта ли? Седяхме ние с дружината оттатък, ей- долу, в корията. Агне печахме. Нали си чувал. Живот хайдушки. Комита майка не храни, ама себе си- дваж- засмял се през дим.- Та, седяхме ние, когато се загърмя. Надушиха ни поганците. Бая аскер изсипаха. Обградиха ни и загърмяха. Прибягах аз зад едно сухо дърво, от гръм разцепено и запуках. Добре, ама гадовете дваж по- учестено хвърлят куршум. Пищи свинецът, глава не можеш да вдигнеш. Взеха да гинат момчетата около мене. Рекох, да се скрия в кухото на дървото, дано не ме забележат. Понечих да вляза, гледам- дете вътре. Момиченце с окърпена рокличка, с големи страховни очи и ...- изпитателно погледнал Радул- със знаме в едната ръка. Зелено знаме с левче извезано. Пише на него "Свобода или...", знаеш.
- Смърт- потръпнал Радул.
- Така пишеше. Уплаших се- що ще това девойче тука сред пущинака- помислих.
"Кое си, момиче?", попитах го. "Свободата съм- тая, за която се пушкате", отвърна.
Занемях. Огледах го хубаво. Невръстно, изпоцапано, свило се и трепери. По него рани.
"Че, щом си свободата, що не излезеш да развееш байрака, да ни поведеш, нали за тебе милеем толкоз години"- попитах, а сърцето ми сгънато като неродено.
"Защото,- отвърна,- докато съм скрита се гърмите заради мен, намерите ли ме, ще почнете да гърмите по мене. Така е винаги."
И нещо в мене се пречупи. Осъзнах, че е право девойчето.
-А поганците продължават да пукат. Гледам- никой от дружината не е останал- избити всичките.
"Няма смисъл- рече ми девойчето- предай се", а очите му греят зли и страхливи. И разбрах.
Комитата замълчал хвърлил фаса и погледнал Радул.
- Разбрах, че тя беше повикала потерята. Свободата, де. Уплашила се за себе си и ни натирила на вълка в устата.
-Опротивя ми всичко в тоя момент- продължи войводата.- Ние за нея всичко- кръв, тя за нас- олово- плюл. Хвърлих пушката, вдигнах ръце и излязох. Наобиколиха ме неверниците, овързаха ме и ме подкараха, а после...
Свило се лицето му:
- Мъчиха ме после, че ме биха с въжета, че на кръст ме разпваха, че жив ме драха, та накрая и на кол ме побиха. Абе, остави се- не е работа- поклатил глава.
- Съжалявам, че те върнах към спомена- промълвил потресен Радул.
- Няма нищо. Преживяно е вече. Отмина. Ама да можеше- скръцнал със зъби комитата- да го срещна пак онова девойче, онова свободенце, та аз на кол да го побия, неговата мамица освобожденска...- стиснал устни.
Докато говорели, над тях се белнала мека сянка. Прелитнала. Стъпила на земята и се приближила. Била мома невиждана. Висока и кръшна, с плувнали като на удавник коси, с широки гледци и крехка гръд. Движенията й били унесени, но така грациозни, че ни листо шумкало под белите й нозе, ни пръчица пукала.
На Радул му прималяло от сладост. Зад душевността , душата му изпискала, убодена от оная ми ти коварна стреличка, дето дупка на гръдта не прави, но раздира сърцето навеки.
"Що е хубост събрана в нея-охнала мисълта му- едно късче нокътно да имаше в света, щеше да се благува."
- А, Гергано- възрадвал се комитата- появи се и ти. Вече мислех, забравила ни е, няма да дойде ,да се сладят очите ни на красотата.
Девойката порозовяла или поне така се сторило на Радул.
- А, няма да дойда. Нали вече сте ми единствените близки Откак ви срещнах самотата ми побегна. А добре заварил, войводо- и премерила с поглед целебен Радул, на когото се подкосили краката.
Божил последил въпросителните очи на Гергана към Радул и побързал да ги запознае:
- Радуле, това е Гергана. Запознайте се. Самодива е. Не е като нас. След смъртта си е останала тука, на земята, не я приели горе в Райското.
- Че, как така не я приели- удивил се Радул.- Че, може ли подобна хуб...- но млъкнал смутен.
- А де?!- засмял се войводата- И аз все на това се чудя, ама Божи закон.
И обяснил:.
-Гергана е от това село. Живеела тука още в ония години, когато неверниците върлували по тия места. Излязла един ден да търси омайниче горе по скалите. Омайничето ти може да не знаеш за какво е, но то е едно такова биле, дето, който го намери може желание да си намисли и желанието му се сбъдва. Та, дирила тя омайниче, но се натъкнала на неверници и те я погнали. Като сърна я дирнали. Тичала горка, дорде…, додето стигнала скалите там, при Щукин вир. Спряла. Отпред- вода дълбока, зад нея крещи сластливо безчестието. Нямало що да стори. Неволята я бутнала и като птиче полетяла от скалата. Ама птичето- песнопойче въздуха го за свой дом има, а хората, несрети нали са, безпери…- махнал с ръка. Паднала във водата. Не можала да изплува и се удавила.
- Добре, де, но защо не са те приели в Рая- нетърпеливо се обърнал към девойката Радул.
- Защото съм самоубийца- гневливо отвърнала тя, но гневът й не към Радул бил насочен.- Не можело, който доброволно жертва живота си, па макар честта да спаси, божи храненик да стане. Посегнеш ли си сам, все едно на Бога посягаш. Нали ужким негови подобия сме правени. Ама, нейсе, да не говорим за това.
- Да бе, какво сме се разбъбрили ние, хайде да отидем при другите, да видим, с какво са ни поменували живите.
И тримата се запътили към седящите между гробовете душевници, като Радул все гледал да е близо да самодивата, но така, че да не излага много- много на показ смазаната си от удара същина.
Седнали между бившите и сегашни другари на Божил войвода. Те хапвали погачи, жито и отпивали от оставените по могилките стъкленици с вино.
Радул се зачудил, как, щом е душевник може да яде, но си го обяснил, че понеже все още е земен, същността му не е отвикнала да търси сила.
Навярно така било и с другите, нали и те сега били тука сред живите.
По някое време самодивата се преместила до Радул. От притеснение той изпуснал парче пита и се опитал с лявата си премазана ръка да прикрие дясната премазана. Тя видяла неумелото му усилие и го успокоила усмихната:
- Не се срамувай. Никой не избира сам смъртта си.
Радул въздъхнал тежко. Стиснал ядно зъби.
- Вярно е, но аз сам съм си виновен, че изглеждам така.
И й разказал за себе си, за пиршеството в селото, за това, как се е напил и как тунела му се видя като змейова бърлога.
- Сега приличам на урод- свел сплесканото си лице към тревата.
Самодивата протегнала длан и повдигнала лицето му. Радул се превърнал в крехко клонче, върху което паднала нежна като сън роса. Погалила го тя по челото, спуснала ръка по бузата му, обходила шията и пръстите й като птичета в гнездо се сврели в пъстите на Радул.
- Но очите ти са прекрасни- прошепнала му,- а душевността ти е бистра. За какво тогава тъжиш?.
И Радул не усетил дори, как зениците му се изпълват с влага на облекчение и отпуснал глава в скута й, и се разридал. Плачел за всичко, което бил приживе и за всичко, което бил сега, а в сълзите му онова предишното все повече се размивало, за да отстъпи място на завладяващото сегашно, което без съмнение било любов. Самодивата галела ръцете му, изпръхнали от ударите на кирката, говорела му кротко с думи, които били неизвестни на живите, защото били непомнено добри, докато той най- сетне се почувствал млад и красив. Вдигнал премрежени клепки, избърсал ги с длан и й се усмихнал.
- Никой не се е отнасял с мене преди както ти сега, може би само другарите ми- признал й, но споменът за тях бил само дребно камъче, закачило се в някоя от гънките на сърцето.
- И аз те обичам, Радуле- отвърнала просточко Гергана на това, което той не смеел да й каже и сгушила устни сред устните му.
Радул видял като в просъница безбрежна нива с натежали от зърно класове, дочул някъде моминска песен да жъне сред класовете; в нея се пеело за чучулига, която решила да достигне слънцето, но паднала ожарена на земята; присънило му се, че звезда се влюбва в река бистра и дългобърза, полетяла звездата надоле и угаснала при допира с водата, а оная част от съзнанието му, дето била тука сред гробовете му нашепнала:"Ето го красивото на смъртта, Радуле, обясняваше го ти на Банго, но не можеше да го почувстваш. Сега е твое. Отдай му се. Не се щади."
- Иде Незнайния!- прогърмял силно някой и Радул се отърсил от унеса, откъснал се против волята си от Гергана и забелязал, че душевниците са наставали и се пръскат из гробовете.
Край него забързан минал Божил и му извикал:
- Тичай си при гроба , застани върху него и не мърдай от там.
Радул обърнал лице към самодивата. Не му се искало да се разделят.
- Върви, върви- подканила го тя- щом ти казват. Още си нов и не знаеш всичко.
Изправил се той и тръгнал към гроба си, стъпил на него и се заозъртал, да открие причината за безспокойствието.
Видял от горичката край селото да излиза човек, който безспорно бил душевник, защото се носел безплътен и лек. Бил висок, с ниско остригана коса и кривял крак, плавайки сред гъстата трева. Помислил в началото Радул, че е Банго, но като се взрял внимателно разпознал, че не е, а това, което най- много го учудило било, че на носа си онзи бил окачил кръгли позлатени проблясващи на лунната омара очила, сякаш две пчели били кацнали, за да опознаят отмората. Другото странно било, че носел лопата, като, приближавайки се към гробовете копвал тук- там, посаждайки дебелите семена на подозрението.
"Дали пък не е някой крадец,-помислил Радул,- или още по- лошо- убиец, та се проснаха така другите. И нима и сред смъртта може да има убийство и какво ще е то, след като убиецът живот отнема, а тук животът е само нища останка от миналото."
„Смърт може да отнеме, а след смъртта накъде"-, рекъл си уплашено. И както в тунела страхът- змей го връхлетял.
Незнайният, както го нарекли другите, се прибилижил към душевниците. Отбивал се при всеки един и си приказвали за нещо, което Радул не можел да чуе, а и не искал. Не искал. Приближавал се все повече към него Незнайния и най- сетне се спрял пред гроба му. Застанал срещу Радул Незнайния, незнайно защо наричан така, пооправил очилата си и внезапно поздравил:
- Добра среща- рекъл, но ръка не подал- Гледам, нов си.
Радул не отвърнал. Страхът бил взел говора му и го разкъсвал като подивяло псе далеч отвъд познанието на живи и мъртви.
- Не поздравяваш, значи- огорчил се Незнайния ,знайно защо.- Така е то- бездомният без отговор остава- изрецитирал.
В думите му Радул усетил горчива безпомощност и страхът му заквичал и побегнал, връщайки словото.
- Кой си ти?- отронил Радул.
- А, кой си ти? Аз пръв те попитах- укорил го Незнайния.
- Душевник съм, като другите.
- И аз- рекъл онзи.- Но не като другите.
- Защо?- учудил се Радул- Кое ти е различното?- погледнал лопатата.
Незнайния също я погледнал, сякаш за пръв път виждал, че носи лопата и се облегнал на дръжката й.
- Безгробен съм- отвърнал и се вторачил, да види, какво впечатление са направили думите му.
Огромно.
- Безгробен...- повторил тихо Радул- безгробен, като как...
- Твой ли е гробът?- прекъснал го Незнайния
- Негов е- окашлял се някой встрани. Бил Божил войвода, който ненадейно се бил приближил към двамата.
- Ти пък откъде знаеш- разлютил се Незнайния- да не си му го ти копал?!
- Е тука пише. Я, Радуле, се дръпни.- рекъл троснато войводата.- Гледай!- посочил кръста, побит откъм изток.
На кръста пишело: "
Тук почива Радул Брежанов
роден 1945- умрял 1999."
А под него:
"Не отпочинал нивга приживе, но нежелано отморяващ тук"
Промърморил и натъртил:
- Нежелано, а!- присвил очи към Радул.
Той се ядосал не на шега.
- Желано- нежелано, теб какво ти влиза в работата?!Много добре знаеш, че никой сам кръста си не изписва- намесил се Божил войвода- Я, по- добре остави тая работа- няма да ти го даде.
- Ама, какво става тука, бе хора- ударил ръка в ръка Радул- Кой на кого дава и не дава? Ама, дайте да се разберем накрая, де!
- Ти не си ли му обяснил?- обърнал се към Незнайния Божил войвода.
Онзи кимнал отрицателно, че и гузно при това.
- Е, че айде тогава, де!
И така Незнайния седнал на тревата и заразказвал:
- Тука съм аз. От това село. Тука съм роден, отраснах, а после нашите ме изпратиха да уча в града. Изучих се и се върнах. Назначиха ме от управата за даскал по история и читанка. Не, че беше кой знае какво признание, но за хляба стигаше. Щото признанието днеска го има, утре- фърр птичка небесна отлетяла, а хляба си остава да стърже гърлото корав, клисав, но потребен всекиму. Нямах амбиции да ствам големец, не ми идеше присърце. Вкарвах сутрин дечурлята в шоколото, по обед ги провождах- така, де - даскалък. Па и млад бях, и в кръчмата се отбивах, и на седенки похождах. Викаха ми даскала Божков. Може да си прочел нейде из архива на селото,а? Не си. Нищо, де. Та, живеех си с едната дума мирно и кротко, дори се бях годил за една мома, ей там, от съседното село, когато дойдоха ония размирните години покрай войната. Втората. Световната. Стана, значи войната, ама ние тука много- много вземане- даване с нея нямахме. Щото, почнеш ли да се заиграваш с война рано или късно и в къщата ти влиза. Е, минаваше чат- пат някой немски войник, нахранвахме го. Слезеше от шубрака партизанин, и него. Под капелата всички са хора, нали? През 44-та в началото за кмет ме избраха хората. Дърпах се аз. Викам:" Не ща, бе люде, какво му отбирам аз на кметуването, на мене четмото и учението, па и кръчмата и момите по- на сърце са ми". Рекоха:"Ти си най- учен от селото. Е- и децата ни с разум и буква даряваш, няма кой друг да е." Съгласих се. Що можех да сторя. Пък и да си призная, оная тънка змийка самолюбието взе да ме клъцка в гърдите. Станах кмет, ама всичко си беше като преди- и децата учех, и с историята на селото се занимавах. Та аз открих и гроба на ей тогози тука. На Божил, войводата. Така ли е , Божиле?
- Че, не знам, щом казваш- свил рамене комитата.
- Аз, аз… Разрових се из старите писмена, тършувах из шумака и го намерих. След като те мъчили и убили, турците те проснали на мегдана за назидание. Ама през нощта добри хора те вдигнали и погребали те по християнски. И другарите ти заровили. Ех, имало тогава добри хора, не като по мое време, ама де да знаех, че и аз на тоя хал ще съм.
- Давай, давай твойта история, че ей го- ще съмне вече- прекъснал го Божил.
Даскала го измерил люто, но продължил:
- Дойде септември, оня черния на 44-та. Слезоха от гората шумкарите и айде- в селото. Посрещам ги аз като кмет, а те без гък ме овързаха и ме подкараха на съд. Народен уж, ама само те съдят. Народът уплашен се изпокри. Започнаха да ме мъчат: „Издай,- реват- немско мекере, колко наши другари съм разстрелял. Къде са били разположени немските дивизии и колко войска наброяват. Чакайте ей, отвръщам им аз, никого не съм разстрелвал, е, питайте съселяните ми. И отде ще знам за немски дивизии и колко войска имат. Та това село е сляпото ляво око на света, бе хора. В него нищо не става, нищо се не знае. "Знае се, знае се!", крещят, "Че си швабски шпионин и народен изедник!". Де го тоя народ, питам, дето съм му изедник? "Ей го!", репчат се и се бият в гърдите.
Съдиха ме два ли три ли дни, ама не толкова съдиха, колкото биха, и отсекоха: "Смърт в името на народа." А народът затъпял и името си не може да каже. Аз вече, от болка премалял, безразлично ми беше, ги питам:"А, как му е името поне знаете ли?"
"На кой?"
"На народа."
Гледат ме смаяни.
"Народе???? с четири питанки накрая- засмях се през зъби. Отде да знаят, гламави горките, кой го е казал.
Взеха, че и това ми прикачиха, като доказателство, какъв мръсник античовешки съм. На свечеряване ми вързаха очите и ме подкараха на нейде. Там е работата, че не разбрах, къде точно и аз, ама не вървяхме много, близо беше. Слушам, птиче пейне и с човка насекомо удари, а то пищи, пищи... И душата ми и тя пищи, а на тялото му е все едно. Безусетно е вече.
Спряхме. Чувам, щрака се. Зареждат убийството.
"Имаш ли последна дума да кажеш?"
"Нямам. Ама, ако имах, щеше да е няма. Като смъртта ми."
Накараха ме да се обърна. Не ми свалиха превръзката, та не видях нищо. Чух двама стари мъже да кашлят гръмотевично и две пчели се забиха да пият мед във врата ми. Разпукаха кожата, смляха месото и излязоха през очите ми. От тогава нося очила.
И Даскала нагласил очилата си, които се били свлекли.
- Явно са ме закопали на близо до мястото на разстрела, ама къде- там е загадката. После отидох в райското. Пуснаха ме. Праведен си, рекоха. Може, съгласих се. И заживях там. Идваха хора от селото от време на време и познати, и не, и ги питам. Да знаете гроба ми къде е? На Даскала Божков гроба да знаете? Вдигат рамене, въртят глави. Не знаеха. Чули били, че са го разстреляли партизаните, ама къде, що- и понятие нямат. Незнаен му е гробът, викат. А сетне Бог се затри и всички решихме да дойдем по местата, дето сме родени или смъртта ни е сварила. Слязохме. Пристигна нашата група в селото и всеки си намери гроба, дори и войводата, нали му го бях открил аз. Само моя липсва. Незнаен. Такова и име ми туриха- Незнайния. Сега бродя с тая лопата и го търся, белким го найда- по сокаците, по падините ,че в тая жега се не издържа. А тия се плашат, да не им се настаня в гробовете, а аз проверявам само.
- Ти сигурен ли си, че това е твойто място?- запитал пак Незнайния Радул.
- Мойто е, - рекъл нажаления от разказа Радул, но място не можел да си намери от притеснение. Срам го било, че имал покой пред безпокойния Незнаен, знайно защо наричан така.
- Да взема все пък да копна, да се уверя- предложил Незнайния, станал и хванал лопатата.
- Стига и ти с твойто копане. Ей, не бе ровене, не бе чудо- скастрил го Божил.
- Нека пробва- склонил Радул- да се знае, че на грешна посока е.
Незнайния със знайно защо могъщ ентусиазъм започнал да копае и скоро лопата му се ударила със скърцане на болна съвест в дъските на ковчега. Спрял.
- Прав си - извинил се на Радул.- Тука ковчег има, а не вярвам ония идиоти труд да си правят ковчег да ми сковат.
Изведнъж Радул бил осенен от идея- сукалче, която за миг порастнала до як мустакат мъжага.
- Защо не си изкопаеш друг гроб?
Незнайния се подсмихнал. Свалил очилата си и ги изтрил от праха.
- Защото никой не гробува два пъти.
Но Радул не се предал. Искал да помогне.
- А защо не отидеш в някой масов гроб. На незнайния войн, например- направо се провикнал в ентусиазма си на помагач.
- Поради три причини- спокойно отвърнал Незнайния, който явно бил обмислял вече варианта. - Първата е, че не съм войник, а даскал. Втората, че на мене гробът ми и е незнаен, а на тях имената.- замълчал.
- А третата?- нетърпеливо го изпреварил Радул.
- Третата- Незнайния плюл погнусено,- е, че да идеш в масов гроб е все едно да живееш в общежитие.
Въздъхнал и вдигнал лопата.
- Е, да вървя аз, лесни сте вие.
И се сбогувал.
- Останете с дом.
Тръгнал си тъжен, уморен от битките със земята, в която търсеше края на дългата върволица от бездомие, завършваща с хвърлящия меки отблясъци пурпурен диамант на покоя.
Радул, Божил и останалите душевници го изпратили с кротка нега, която се подсилвала не толкова от участта му, а от лепкавото чувство на безподслонност, което тегнело във въздуха.
Гергана се приближила към Радул и дланта й като риба се прислонила под камъка на дланта му.
- Жал ми е за него- въздъхнал Радул и погалил косите й.
- И на мене - рекла самодивата- но, представи си, колко щастлив ще бъде, ако намери гроба си.
- Хайде, дайте да почистиме твоя гроб, Радуле, че ей го- сега ще съмне, а трябва да се прибираме- подканил ги войводата и се захванали за работа.
Докато махали почернели дъски и поразширявали дупката за удобство, на изток излезе бяла мома с тежка руса плитка, разплете я захвана да се сресва, а от косите и полетяха блестуни и се защураха сред тъмата, която полека се разпадна като проядена от молци риза.

/следват последни две части/