автор: vitsavia

Пее по странния начин,
на който я учи
подреденото като по ноти пране.
Крилата й - премръзнали от съзвучие
звънват в края на месеца,
още преди да отлети.
Променя смисълът на живота ми,
извива нервите на балкона
с невъзразимата тишина,
зад която ноемврийските прозрения
на уличния поток
се умилкват като изхвърлени котки
и бездомна от студ бързина.
Пее по незаконния начин, който достига
в прегракналото от есен сърце
на отеснялата от сухи клони улица,
откъсната от паважа
още преди да тръгне напред.
Мята името ми на перилата,
почуква с човка по буквата "А"
и го оставя самотно на вятъра
да се провира в пролуките
край други потропващи имена.
Пее с най-безполезните звуци, изостанали
в ноемврийската дълга мъгла.
Надвива стъклото на прозореца ми
и се понася лениво към фенерчето
на поизносената от въздишки луна.
И ненадейно се раздвоява следобеда -
денят хуква засрамен след песента,
а вечерта изоставена и ококорена
събира трохите от недопятата тишина.