автор: starec

От камъните острият вземи.
Хвърли го, той е твоята утеха.
А аз ще бъда свита доземи
от думите, с които ме проклеха.
Щом камъкът към мене полети
с безчувствената точност на ръката,
от жал ще каже някой друг, не ти:
Вземи я бързо, Господи! Горката!
Сега съм само блудница. Преди
в постелите ми шепнеше: Любима...
Не мислеше за сламки и греди,
че някога възмездие ще има.
Дарявах ти се цялата докрай
в очите ти съзряла само глад
и ти чрез мен узна какво е рай.
Мой ред е да позная що е ад.
Ала кажи ми тихичко, веднъж,
гнева загърбил яростен и днешен,
какво е да си бил с жената мъж,
а после да си съдникът безгрешен?