автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО /втора част/

"Нима пилето умиращо пеейки, търси смисъла на песента.И нима рибата хваната ,знае смисъла на мрежата!?
Радул



Още преди разсвет по мургавата вода на небето се протегна дълга розова панделка, а после се пръсна. Изтрещя. Полека, сякаш се бояха от срещата със земята затанцуваха дребни капчици. Ръмеше.
По линията минаха четирима цигани, навлязоха в тунела, светейки си с фенерче. Отиваха на близката гара, за да крадат желязо. Циганите се натъкнаха на сплесканото тяло на премазания и спряха край него. От лицата им по мустаците и сплъстените коси се стичаше вода.
- Мале, що кръв се е ляло- каза един от циганите и побутна тялото.
То не се помръдна. Умрелият здраво стискаше релсата, която бе го закарала на далечната небесна гара, където Бог се щураше по човешки и псуваше проклетия натоварен трафик.
- Айде, да го поместиме, да го не мачкат повече и да продължаваме, че ей го- сега ще светне и ...- не довърши най- старият от циганите.
Наведоха се, хванаха тялото кой където свари и напънаха. То с хрущене и съскане се отлепи от линията. Изнесоха го от тунела, положиха го недалеч от отвора ,встрани от релсите и избърсаха червени от минал живот ръце в твърдите от кражби ватенки.
- Горкият- съжали го старият циганин.- Сигурно от влака е паднал под колелетата.
- Може да е бил с карта- намеси се друг.- Я, виж по джобовете.
Но старият циганин го изгледа кръвнишки.
- Аз само, щото детето пътува до училище с влак, та за това...
- Айде, че няма време- подкани ги пак старият циганин, та четиримата погледнаха още веднъж сгазения и поеха пътя си.
След няколко крачки, обаче, старият спря, обърна се, въздъхна и рече:
- Най- тежко е, кога човек умре от собствено творение.- А после предрече- И Бог ще го постигне същото.


Рибаря се събуди с непосилното чувство, че вади див шаран. Навън бе цигански мрак, който след час катунарски щеше да се премести на другата страна на кълбото земно.
Ръмеше и Рибаря се помисли:
„Добро време за риба. Добро. В такова време и сам Бог може да клъвне."
Но се поуплаши от еретическата мисъл и гласно каза:
- Прости, боже!
Обу съдраните си полепнали със слуз и люспи панталони, навлече шубата, нахлузи ботушите, нарами дяланите си прътове и излезе на двора. Там го срещна Белка и Рибаря й каза:
- Айде, Белке, рибите танцуват.
Белка помаха с късата си рибарска опашка и тръгна след него.
Споени от непреодолимата страст, човек и куче разплитаха рибарските възли на стръвния дъждец. Насочиха се към пътечката, по която бе минал миналия ден Радул.
Когато стъпиха на нея разкаляната земя се размърда под краката им и пътечката се загърчи досущ като червей.
- Като червей е!- удиви се гласно Рибаря.
Усмихна се ехидно и се наведе. Пътечката разбра намеренията му и извивайки се запълзя към линията. Рибаря хукна след нея.
- Дръж го, Белке- насъска кучето и то лаейки захапа единия й край, но тя го повлече и го изкара на релсите.
Рибаря стигна кучето и пътеката, наведе се, стисна здраво задния й край с една ръка, а с другата бръкна и извади кутията от джоба на шубата. Отвори капака, разбута червеи, щурци, мравки, мамарци, гъсеници и разни гадини, що беше събирал из полета и горички, и натъпка виещата се пътека. Затвори капака. Понечи да пъхне кутията в джоба, но от нея се дочу лай и Рибаря стреснато повдигна капака и видя, че вътре Белка все още стиска пътеката и ръмжи.
Извади кучето и прибра кутията.
- Тю, и ти, Белке- рече човекът- от рибар стръв щеше да станеш.
И допълни радостно:
- Ама, голям червей хванахме с тебе, а? Божествена стръв.
Потеглиха отстрани на линията и след тридесетина метра съзряха миналия Радул. Човек и куче се поспряха пред грозната смърт, отдавайки й почит и се приближиха. Рибаря уплашено промълви:
. Ама, Белке, това е оня от бригадата. Радул, май му беше името. Умрял. Влакът го е ...- и клекна до тялото.
Мъртвият го гледал озадачено оцъклен с пълни от ужас съсирени гледци. От черепа му сред розова пяна се подаваше парче мозък. Около него спрелият вече дъжд бе образувал дребни, като лакирани нокти ,червени локвици. Клечеше Рибаря и си мислеше: "Като риба е. Красив е сред водата, па макар и бездъхнен. Отплувал е към оня небесен подмол, от който не може да го извади кривата пръчка на живота му. А дали на небето има риби- продължи. Сигур има, ама летящи трябва да са, за да се гмуркат из облаците."
И погледна нагоре, но небето бе сиво и само нейде на изток зад билото на планината светлееше самотната риба на изгрева, която се възправяше от дълбините, за да прескочи планината и да опръска земното с дивните си лъчисти люспи.
Рибаря се изправи.
- Трябва да се съобщи на селото- обърна се към кучето, което стоеше встрани и проскимтяваше- ама аз бързам, а рибата не чака. Ей го, кое време стана- посочи към планината, където слънцето вече надничаше и един от лъчите му танцуваше траурно върху лицето на мъртвия.
- Ти ще трябва да отидеш- подсказа на кучето.- Ама, как да те разберат?- вдигна рамене замислен,- като си нямаш говор?
Постоя така някое време зачуден, как да изпрати съобщение, но после погледът му попадна връз слънчевия лъч, той го сграбчи здраво, опари се, пусна го, плю връз пръстите си, издърпа ръкава над тях, отново хвана лъча, повика Белка, стисна я с другата си ръка зад врата и написа с лъча отстрани на тялото й : "Радул умрял. Сгазил го… ", но не му стигна мястото, обърна кучето и дописа:"… влака. Пред тунела е."
Замириса на опърлено. Рибаря освободи кучето и то се заотръсква, за да събори надписа. Не можа.
- Айде, сега, тичай към селото. При Верю Матин да идеш.
Белка излая разбиращо и хукна. Рибаря викна след нея:
- Ще те чакам при Щукин вир, при реката зад завоя.
Сетне се обърна към премазания, наведе се и отчопли от главата му парчето мозък. То се отпори ведно със спечените от кръвта коси. Рибаря бръкна в джоба си, извади кутията и го пусна вътре.
Умрелият го гледаше укорително, та се наложи да се оправдае:
- За сом е. Прощавай, но мъртвата мисъл е ненужна.
Изправи се, понечи да се прекръсти, но смутено само се почеса по челото.
От тази минута той бе атеист и дори и сам Бог да слезеше да го убеждава, че съществува, нямаше да му хване вяра.
Началото, в което първо бе словото умря. Светът бе сътворен от риба.
И забърза към Щукин вир.



Белка свърна към мястото с пътечката, но изненадана видя, че я няма и излая. Повъртя се около храстите, затворили прохода, но по едно време се присети, че стопанинът бе вкарал пътеката в кутията и реши да удари през храстите. Докато се провираше сред клонки и коприва на няколко пъти жулна опарените с жар места и болно лайна. Измъкна се от храсталака и видя, че наоколо й бе светло и топло, а от пръстта на късове се вдига пара. Събра душа и хукна напреко през нивята, препъвайки се на всяка буца. Когато излезе от ораното и съзря първите къщи радостно изскимтя, и с нови сили се понесе към дома на Верю Матин. На един завой налетя на стадото на селския пастир Раид помака и попиля овцете. Големите топли животни пушеха утринни лули и при вида на бягащото между краката им куче се заблъскаха в оградите встрани на уличката. Раид помака се разпсува. Помами овцете с ръка, а гегата му разби бездушните им погледи.
Раид викна след Белка:
- Бесницо! Намерила си рибен вир и бързаш да го кажеш, а?
Вдигна камък и го хвърли след кучето, но то беше далече. Раид подкара стадото, като си мислеше: "Де всичко да беше овца на тая земя. По- кротко щеше да минава животец." Понечи да викне подир едно метиляво шиле, но неволно проблея. Уплаши се. Рече, да препикае страха си, изсули гащи, но се ужаси, когато вместо познатата амонячна миризма в ноздрите му се свря аромата на топло издоено мляко.
А Белка стигна къщата на Верю Матин, провря се през някаква оградна дупка, прехвърча над цветната леха ,с усилие се спря пред вратата и се разлая гръмко. Отвътре някой се размърда, простена врата, нехранена със смазка и Верю Матин се показа рошав и гурелясал на прага. Не видя нищо. Напрегна очи, разпери клепки и размитото му око обхвана кучето.
- Какво, ма, Белке?- промърмори Верю и небцето му се обля с тъжния вкус на предната вечер.
Белка се завъртя няколко пъти около опашката си, влачейки задник и Верю, поизбистрил поглед съгледа надписа. Клекна до кучето и прочете:"....влака. Пред тунела е."
- Какво, като е пред тунела, да влиза и да...- ядоса се Верю, но Белка се извъртя и той прочете и от другата й страна.
"Радул умрял. Сгазил го..."
Остана така няколко време, осмисляйки написаното, а после се изправи рязко.
- Как така, сгазил?- попита уплашено кучето- Че, какво е търсил при тунела, а?
Но Белка вече тичаше към Щукин вир, където я очакваше стопанина й.
Верю разбра, че кучето няма да даде отговор и се разбърза. Влезе в къщата и разбуди Банго, който спеше в съседната стая. Обясни му на няколко пъти случилото се, докато схване сериозността на положението, после двамата се поизмиха на две, на три, облякоха се и се завтекоха към линията. По пътя си задминаха Раид помака, който ги заблея.
- Не те ли е срам- скара му се Верю- Не ти ли стига снощи, че от сутринта си се подкарал?!
Раид понечи да му разясни претворението си, но двамата вече бързаха напред.
- Е тука има една пътечка- рече Верю на Банго, когато наближиха храсталака. Затърсиха пътечката, но нея я нямаше.
- Чудна работа- тюхкаше се Верю.- Тука трябва да е. Що пъти съм я изгазил....
Но след като не я откриха се запровираха направо и изскочиха на линията. Понесоха се бегом и се заковаха пред мъртвото тяло. Гледаха те премазания, а душите им се пълнеха от скръб, сочна като роза. Първа преля душата на Банго и се зарони под сухите му клепки:
- Защо ти трябваше, бе Радуле- запита с хълцане той- ...да.... да... оставаш. Защо...?
" Трябвало е- отвърнал меко Радул- Ние си мислим, че каквото и да правим, се наше дело е. Човешко. Ама, не е така- подсмихнал се- Ако знаеш само, колко крехки са делата ни. Ако само знаеш."
- А нима има смисъл да се живее тогава?Да се прави?- изхлипа Банго.
" Ех, смисъл... защо във всичко смисъла търсиш? Нима пилето, умиращо пеейки търси смисъла в песента си? И нима рибата хваната знае смисъла на мрежата- отвърнал Радул- Това е то- красота, а красотата е колебание свише."
- Красота!- извика Банго- Че какво е красивото на смъртта, Радуле? На твойта смърт, къде й е красивото?
" В змея- кротко рекъл Радул- В змея е. Беше страшен, но беше красив. А това вече е приказка."
Банго усети една приятелска ръка да ляга на рамото му и се сепна.
- Да го занесем в селото- рече му Верю Матин.- Роднини има ли?
Банго поклати глава. Отри сълзите си.
- Няма. Ние сме му единствените и той на нас беше.
Двамата вдигнаха тялото, поприхванаха го нежно за да не се разчупи и тръгнаха към селото заобикаляйки храсталаците с изчезналата пътечка. По пътя срещнаха отново Раид помака и той ги заблея на умряло.

Белка наближи Щукин вир и различи стопанина си да седи пред водата загледан в нетрепкащите тапи и усили бяг, но от бързина не можа да спре навреме и се бухна във водата. Рибаря подскочи уплашено, нагази бързо в реката и измъкна кучето. Скара му се:
- Как можа, ма Белке? Кьорава ли си? Ще подплашиш рибите. Тю, и ти рибар- куче ми се пишеш.
Белка се отръска засрамено. И тя се чудеше на глупавата си постъпка, а и не можеше да обясни, че рибарската краста я е набутала във водата.
- Намери ли Верю? - попита я Рибаря.
Белка лавна. После лавна още веднъж въпросително.
- Хванах два дребосъка - отговори й Рибаря.- Ей ги- в живарника - вдигна го.
Вътре щъкаха две уродливо нищи рибета.
- То и какво друго да клъвне - оправда се човекът.- Изтровиха, избиха живинката. Чудя се аз как и реката още помръдва.
Белка излая още веднъж.
- На червей - пак отговори Рибаря.- Ама нищо работа е това. Боклук. Едно време, Белке... Едно време, ама ти не беше още окучена - започна той и кучето седна до него да слуша - какви риби се ловяха, като буздугани големи и като гняв тежки. Сомове, щуки, шарани. Веднъж сом улових, шейсет кила беше. Ех. Вярваш ли ми...
Белка помаха с опашка, но не много усърдно.
- Не вярваш много, много, а? Ама е истина.
Но кучето от опит знаеше, че истината винаги е по-маломерна от уловената риба.
Седяха човек и куче един до друг, един до един съзерцавайки жално водата. А беше тя тежка и мазна и едва влачеше раненото си от ревност по бистрота тяло. Прелетя чапла, но не спря. Знаеше и тя, че мъртвата река не може да я засити. Не трепваше вълна от скочила риба да премери силите си с прехвърчащо насекомо, да разбие пръски които да охладят жаркия ден. Рибаря извади една от пръчките. Червея висеше безжизнен и кален.
- На какво да хвърля вече и аз не знам - въздъхна. Отвори кутията за стръв, порови из нея и съзря пътеката.
- Само на нея още не съм пробвал - обърна се към кучето.- Да взема да я закача ли, що ли?
Белка окуражително замаха с опашка. Рибаря изкара замаяната пътечка и ловко я закачи на куката, след което я хвърли във водата. Пътечката се разстла по повърхността, а после бавно потъна, повлечена от оловото. Приличаше на удавник, а и такъв си беше.
- Това е. Сега не ни остава друго освен да чакаме - едва изрече, когата тапата трепна, наклони се и плавно пое надоле. Рибаря невярващо зяпна, но овладя стъписването си и дръпна. От другата страна нещо мощно повлече и огъна пръчката. Влакното засвистя в най- красивия момент от създаването на света, че и преди него. Много, много преди това.
Рибарят изопна вратни жили и задърпа. Над водата заизскачаха мехури.
- Нещо огромно е, Белке- със заекване предупреди той. - Гледай, рови се в тинята, ама няма да го бъде неговата. Ела да помогаш, де- викна на кучето и то дотърча, и захапа края на пръчката.
- Дърпай, Белке, дърпай! Ще го извлечем, ако ще и ада да е!- и двамата напрегнаха цялата си сила и човешка, и кучешка.
Повърхността се разцепи и зейна. Величествено грамадно туловище се подаде от бездната и полегна на една страна върху нея.
Това бе Бог.

Куче и човек го познаха веднага. Беше красив във водата. Имаше кристални люспи, дълги бели мустаци и брада. Бог дишаше тежко и от сумтенето му встрани летяха пръски.
Рибаря го втресе. Студена пот плъзна под мишниците му. Ужас и страст се сбиха в тялото му, крещейки: "Пусни го!" и "Недей, това е рибата на живота ти!".
Страстта надделя. Рибаря придърпа Бог към плиткото, където той се запъна, напипа с една ръка стоманената кука, която носеше и я заби в гърба под перката му. Бог изрева и оглуши за момент природата. Рибаря го извлече на сухото, Бог се запремята, Рибаря го прасна с куката по главата и Бог кротна.
- Донасяй живарника, Белке, живарника!
Кучето зацамбурка във водата, захапа живарника и влачейки го го остави пред стопанина си. Той го отвори, откачи Бог от стръвно впилата се в устата му кука, натъпка го в живарника и го шляпна в плиткото. Завърза го здраво за близкото дърво.
Човек и куче гледаха невярващо живарника с прегънатия Бог и пускаха въздух на пресекулки. Белка първа се отърси от смайването и зави уплашено. Рибаря се сепна. Улови главата си с ръце и се завайка.
- Леле, лелее, какво сторихме ние с тебе, Белке? ... Какво?! Бога уловихме.
- Ами сега- продължи той- какво ще го правим? И без него дали земята и небето ще са същите?
Огледа и небето, и земята, но те бяха същите. Само им бе олекнало. Бог бе в тежест на всички.
- Какво да го правиме,а?- попита пак.- Да го пуснем ли?
Белка изръмжа.
- Да не го? И аз така викам. Какво, като е Бог.И той е риба като всички- отсече и за да се убеди хвърли кратък поглед връз люспите му. А колко примамливо светеха те, пречупвайки вода и лъчи през ситото си.
- Ще изчакаме да се стъмни и ще го отнесеме в къщи- реши Рибаря и приседна край живарника.


/следва продължение/