В изпълнение указанията на Black_dog
и с копнеж по 0.01%-овата бариера
Ти казваш ми, приятелю,
в звездите да не гледам,
да не възпявам слънцето,
от плажовете да си тръгна,
сълзите да изтрия
и рани да превържа.
Е, добре, ще те послушам,
(макар че, уверявам те,
не съм от най-послушните)
и ще се вгледам в делничните си маршрути,
пък може да изскочи заек .
И ето че пътувайки със единайс'ката,
аз виждам между Лъвов мост и Сточна гара
едно ръждясало съоръжение,
на мен с напълно неизвестна функция,
което днес е някак променено.
Да, то се намира над Владайската река
и на металната преграда,
поставена с предпазна цел,
грее(защото надписът е жълт)
МОСТ
Йосиф
А под него в наивистичен стил
са нарисувани момченце и момиченце,
и те държат се за ръце със чет'ри пръста.
И сетил се за ценните ти указания,
на следващата спирка слизам,
за да потърся точно там, при моста "Йосиф",
поезията, дето все ми бяга.
И ето че достигам до целта
и там отдолу, под металната тръба,
аз виждам във един кашон,
на който пише SHARP,
едно дете, завито с одеяло.
Почти веднага ме усеща
и ме поглежда с недоверие,
но струва ми се,
в погледа му има и искра надежда.
И аз го питам:"Как се казваш, малчо?",
а той отвръща:"Йосиф, бате."
"Това отгоре ти ли го написа?"
"Да. Защото "Социални грижи"
не дават помощи на тези, дето нямат си адрес.
Сега аз вече имам и те ще ми дадат пари."
Започвам да се смея. Всъщност и двамата се смеем.
Със Йосиф, дето победи системата.
И продължавам своята анкета:
"А кой научи те да пишеш?"
(защото даже на идиот е ясно,
че не е стъпвал във училище)
"Една жена, Мария. Тя ме кръсти Йосиф.
Заведе ме у тях преди години.
Най-хубавата къща на света.
Е, верно, нямахме си ток,
но в печката бумтеше огън
и тя четеше ми оная приказка
за патето, което станало на лебед.
Така ми казваше: "О, Йосифе,
о, мое грозно патенце",
а после, кой го знай защо,
започваше да плаче.
А после нещо я излъгаха.
Изгониха я, бутнаха и къщата,
и… тя умря, по-миналата зима.
И оттогава тук живея. Не е зле."
Мълча. Не знам защо, но глътнах си граматиката.
А той ме пита:"Имаш ли цигара?"
и казвам ти, за първи път се мразех,
че съм непушач.
И изведнъж затича - надолу по реката,
(една от тия отвратителни реки,
които никога не стигат до моретата)
за да се гушне със едно помиярче,
което срещу него тичаше.
А аз обърнах се, да видя пак,
че всичко тук си е по старому -
олющени фасади, разбити улици и тротоари,
опърпаните хорица по спирките,
търговци амбулантни на чорапи, щипки,
семки, дренки и пиратки,
колите, изпреварващи отдясно,
шофьори, псуващи се бясно,
джебчиите, които дебнат пенсионерите,
под одобрителните погледи на полицаите,
и циганката-екзистенциалистка,
която вчера ми продаде Киркегор.
И знаеш, че съм малко патетичен,
и искаше ми се да се развикам:
"Ей, Йосифе, момче невероятно,
че ти облагороди града ни
три пъти повече от кмета Софиянски!"
Това е краят на историята.
Надявам се да ти хареса
мойто вглеждане надолу - към дъното,
където някога и ние с теб ще паднем.
Но трябва веднага да ти призная,
със риск да те загубя като приятел на човека и поета,
че не изпълних твойте указания,
(може би, защото нямах в себе си цигара)
понеже се разплаках - някъде около Сточна гара.