автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО /първа част/

"Всяка зима е едно побеляло от болка по тревите си лято"
Верю Матин


Селяните не очакваха подобно разюздано лято. Но то дойде. В началото леко притеснено от двадесет- градусовите си температури, но после се окопити и вече трета седмица термометрите не падаха под тридесет и осем градуса
Селото трептеше от мараня като на анимационно филмче, а жителите му намираха прохлада единствено в ранобудните утрини и поспаливите следзалезни вечери. Подобна жега не бе се случвала отдавна. Дори някои твърдяха, че било толкова отдавна, че селото още не е съществувало, а други се досещаха, че са чували от дядовци и баби за подобна мор по времето на султан Мурад I, когато три моми тръгнали да дирят омайниче и решили да се разхладят в Щукин вир, но били изненадани от потеря и за да спасят честта си девича се самоудавили. Жегата беше толкова люта, че и Раид помака- селския пастир и внук на един друг, небесен Раид, удавил се в една кървава самоубийца есен, не можеше сутрин да изкара стадото от сенчестите стрехи на кошарите му. Заплашени бяха и кладенците от пресъхване, но най-страшното беше, че селото нямаше канализация, а нечистотиите се събираха в септични ями, които при дъждовно време се оттичаха в реката. Бездъждовието заплашваше селото с епидемия холерна и други древни зарази. Ето защо Верю Матин, около петдесет годишен висок мъж с тясно лице и широко сърце, който беше кмет на селото, събра поп Найден, Енчо кръчмаря и останалите общинари, и дружно решиха да се повика от града бригада, която да оборудва селото с канализационно благо, както се полага в последната година на двадесетия му век.
Общинарите съставиха прошение до градската управа и обещаваната им от години бригада най-сетне пое към селото. Състоеше се от четирима кокалести мъже.
Баш майсторът бай Пеко бе над шейсет годишен старец, но дългата работа го беше изсушила и бе по-жилав от двадесет годишен младеж.Другият майстор се казваше Васил, но беше куц и всички му викаха Банго/ на цигански "куц"/ толкова отдавна, че сам той бе забравил рожденото си име. Беше костелив, със сиви непроменливи очи и с около пет- шест години по-млад от бай Пеко.
Другите двама, Радул и Любо, бяха сравнително млади четиридесетина-годишни и изпълняваха задължения на общи работници. Бригадата се трудеше заедно повече от десет години и мъжете се обичаха като братя, макар сухите им за нежност сърца, черните им окопани лица и самотните им мазолести ръце, да не го показваха.
Та, тръгна бригадата към селото и скоро в една доста ранна утрин достигна първите къщи и чу жалното мучене на добитъка, оплакващ пълното си виме. Из дворовете се мяркаха чорлави хора, сънени и гуреливи, готови да отдадат простия си животец за капчица сън, но не можеха. Капчицата се бе отекла ведно с огромната немигаща река на нощта.
Бригадата спря на мегдана и около нея лека- полека взе да се насъбира народ, защото не се случваше често в село да идват непознати, още повече, за да работят, както личеше от кирките и лопатите на новодошлите. Насъбралия се народ взе да шуми. Цъкаше, подръпваше дясно ухо и сучеше вежда. Дойде и Верю Матин, огледа бригадата и поздрави:
- А добре дошли. За канализацията сте нали? Как ще я почвате?
Бай Пеко взе думата от името на бригадата и обясни, че ще нацепят земята на вади, ще сложат тръби и ще отведат мръсотията в реката зад Щукин вир и вече няма да има нужда дъжд да чакат, та да се отече насъбраното.
- А всичко трябва да се отпочне от ......- и бай Пеко бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и листа стана чаршаф, разтвори го и бяло платно, тъкано от неземна ръка се люшна над селяните, трепна с живородна жилчица, покри къщи и ниви и набута от страх добитъка по дворовете.
- Та, по кадастъра значи трябва да се започне от Мали Рид, тука - бодна пръст в листа бай Пеко.
- По кое ?- не разбра Верю, а и околните също.
- По кадастъра. По плана устройствен, демек - подсмихна се снизходително бай Пеко, а с него се подсмихна и бригадата. Тя никога не се делеше от баш майстора си.
Верю Матин разбра и се доближи да види плана. Погледна тънките криволички, които трябваше да са торните улички на селото, обходи суканиците, които бяха дребните като лешници къщя, съзря кучешките колиби, клозетите, откритите фекални вади през дворовете и отсече:
-Точно така. От Мали рид трябва да се захване. Да.
След него, за да не останат по-назад, се занареждаха селяните, хвърляха по едно око и твърдо решаваха:" От Мали рид. Няма от къде другаде."
След като бе одобрено единодушно точното място множеството затрептя с хриле, като риба, шумна, шупна като вълна и се отече към Мали рид.
Стигнаха го. Спряха. Бай Пеко свали кирката от рамото си, подпря се на нея и тържествено рече:
- Хора.
Всички погледнаха към него и кимнаха. Да. Хора бяха. Нямаше съмнение.
- Хора. Оттук насетне започва великото ни дело. Канализация ще се прокарва - издигна глас. Благо за селото. Всеобщо благо за човечеството е това. Така знам аз. Щото с мръсната вода се оттича калното в тялото и в душата човешка. Сега аз ще направя първата копка, а после живот и здраве.... - недовърши, а замахна към небето и ръждивото остро се впи в него. Залепна. Бай Пеко се напъна, дръпна, отлепи го и посече земята, тя повърна дебела буца пръст, тлъста като тесто, а между нея и цялата земя се проточи дълъг, кръгъл червей и разтегли тяло. Това бе пъпната връв на планетата.
Изведнъж от селяните се отдели човек дребен, с къса коса и дълго желание, припна, стигна до червея, наведе се алчно, ловко го изтегли, извади от джоба си очукана тенекиена кутия и го прибра. Сипна и пръстица. Радул, Банго и останалата бригада го изгледаха въпросително.
- Рибар съм - изчерви се гордо човекът.- Не изтраях. Тука като че нещо ме щипна - и сложи дясна ръка на лявото си сърце.
Бригадата се усмихна, а бай Пеко великодушно махна с ръка:
- Добре де. Вземай- после се обърна към селяните.
- А сега почерпка ще трябва. Зер първа копка е...
Още не довърши и откъм къщите морно и плавно се заклатиха печени кокошки, търкулнаха си питки и се понесоха потни бутилки. Слънцето се беше вече показало в цял ръст и жареше, та бутилките още повече се потяха. Жените развързаха престилки и ги постлаха на млечната тревица.
Стамена вдовицата непринудено понечи да съблече и сукмана си, за да го положи под майсторите, но Верю я жулна с поглед и тя розна. Отпусна ръце тънки и сухи, отдавна неубодени от мъжка буза.
Бригадата отпусна морно тяло на полянката край вълшебните кърпици. Селяните останаха прави. Бай Пеко тържествено вдигна студена бутилка. Погали я с поглед. Видя да се пречупват в нея множество напъпили гроздове с пукнати ризки, усети мирис на сладост, дочу смок да се хлъзга между главините, съзря самодивско хоро да догонва смока, примижа, отпи дълга глътка непосилна и млясна:
- Благодат!
Обърна се към селяните:
- А заповядайте, де.
Те насядаха някак срамежливо, макар да бяха домакините. Лека- полека обаче се поотпуснаха и гощавката набра сила. Попийваха, мезваха, чупеха погачи и отрошваха кокоши кълки. Някой заговори за Човека въобще. Беше редно. Време беше.
- Чудна природа е човешкото - започна Рибаря, който беше измъкнал червея. Сукаше думите и позаекваше.
- Уж сме големи и силни, - продължи - а делата ни малки. Ей го, аз откога не съм хващал едра риба. От години. А то човек по делата можеш го само позна.
Поп Найден, който седеше до него кимна.
- Не е вярно - оспори бай Пеко.- Познава се по извивката на душата.
- Че душата има ли извивки - учуди се Рибаря и недоверчиво хлъцна.
- Има, че как то. Ти да си виждал права душа?
Рибаря се замисли някое време и отвърна:
- Не. Ама аз и никаква не съм виждал- млъкна. Задряма.
Бай Пеко усети прилив на сили от победата и изрева:
- Аааа. Курортеее...!
Всички се стреснаха и разговорите затихнаха. Баш майсторът се изправи. Трудно. Залитна, разпери ръце и в немоща си на малко дете се улови за сукмана на Стамена вдовицата, който се разпра с пукот, а отдолу се голна бяло като повей рамо. Стамена пак розна.
- Пардон - извини се елегантно бай Пеко и притеснен взе шише ракия, и го надигна. Шишето избълбука твърде дълго. Той го свали, тръсна глава и изпръхтя:
- Пфу, изгори ме пущината- после затвори очи, напъна гърло и жално изви:
" Чер арапин на бял кон язди"
По пътя се зададе черен арапин. Белият му кон ярко контрастираше с лицето му. Зад арапина страшно и тъжно се влачеха три синджира роби. Оковите скърцаха жално, несмазвани с векове. Пред невярващите погледи на селяните Бай Пеко се преобрази на Крали Марко. Снагата му нарасна, щръкнаха му мустаци, в ръката му се появи непосилен меч двуостър. Селяните се втрещиха. Само бригадата остана съучастнически спокойна. Тя бе виждала това преображение магическо стотици пъти. Крали Марко изчака Чер Арап да се доближи и ревна страховито:
- Стооой. Ааа, срещнахме се с тебе, Муса Кеседжия. Къде си повел тез люде несретни?
- Срещнахме се, срещнахме се Марко. Нещо много често взехме да се срещаме.
- Как тъй, верата ти - учуди се Крали Марко.
- Ей така,- тросна се Кеседжията - много ти зачестиха напиванията.
- Ти на кого, бе - излая дрезгаво Марко и се нахвърли връз арапина.
Робите усетиха побоя и с писъци се разбягаха, а само неколцина селяни се спуснаха да разтървават бай Пеко и Радул, които се биеха. Успяха някак да стигнат до тях през въртележката от ръце и да ги откопчат един от друг.
Плиснаха ги със студена водица и те се посвестиха. Поизтерезняха. Видяха, че са стъпкали хляба и мезетата, огледаха взаимно зачервените си от шамари лица и сведоха очи. Засрамиха се. Вината влажна пожили по лицата.
- Брей, срамна работа- тежко въздъхна бай Пеко.- Как стана така? Тц, тц...- цъкаше с език.- Сакатлък.
- Ей тая е виновна- нервира се изведнъж.
Огледа бутилките, прецени, взе една запушена и я преметна настрани, но някак много близо. Дори в зениците му се мерна тъга. После подаде едра длан на Радул. Стиснах ръце и за да скрепят помирението Радул отиде и донесе хвърлената бутилка. Отпиха. Мезнаха и продължиха със запоя.
Слънцето се беше преместило ниско вляво и светеше весело като хармоника. Банго понамести куция си крак, разтри го защото беше изтръпнал и за пореден път вдигна бутилка. През маранята на вълшебния сок видя нещо огромно да прелита, гризейки небето.
"Муха е- рече си. И как само изменя нещата това биле."
Свали бутилката и хлъцна от почуда. Летящото не беше изчезнало. Напротив седеше като заковано на небето току над главите на седящите. И не беше муха, не беше прилеп, не бе дори птица. Беше човек, млад мъж, и имаше дълги криле и немигащи очи. Цялата бригада немееше, а селяните напротив, не забелязваха появата на хвъркатия. Само Верю Матин съзря вцепенението на четиримата, проследи вкокалените им зеници и откри летящия Петрак.
- А, наборе- рече- добре си дошъл. Слизай, слизай място има.
Хвъркатия се раздвижи и се спусна плавно като есенно листо, а с него се раздвижиха и мозъците на Банго, Любо, бай Пеко и Радул.
- Не може да е вярно- промълви Любо, ощипа брадясала буза и посегна към трапезата.
- Какво е това нещо- отрони и бай Пеко. -Какво е това крилато. Това чудо...
- А, Петрак ли- махна с ръка Верю. -Никакво чудо не е. Като малък....
И той разказа на бригадата, как като дете Петрак хванал орле "е, горе на Скалското", как го вързал за дървото на двора, как баща му го видял, станало му жал за небесното, отишъл до Змейово дърво, където се събират птиците да учат тайната на хвърковатството, събрал пух и пера, отрязъл лескови пръчки, намазал ги с катран, полепил по тях перушината и "ето ти криле". Пуснал бащата орлето, наденал крилета на Петрак и го завързал за дървото.
"Да видиш, като какво е летенето по земя", рекъл му.
Подир седмица се смилил, отвързал го, но кога да свали крилата, не можал- срастнали се били с тялото.
- От тогава- привърши Верю Матин- Петрак е земното ни послание към Бога и небесното на Бог към нас.
Петрак се приземи, отупа крила и ги прибра.
- С добро сте дошли- поздрави той седящите.
- С добро заварил- хорово му отвърнаха.
- Ха, седни. Е, тука има място- покани го Банго и премести куц крак встрани.
Петрак седна до него.
- Къде беше, наборе? Не съм те виждал има дене- два- попита Верю Матин.
- Ходих към Средогорието- отвърна Петрак- за облаци. Ама няма. Суша се очаква голяма. От година на година се по- малко облаци се правят в небесната работилница. Трудна е направата им- каза.
- Всяка направа е трудна- намеси се бай Пеко.- За всяка направа живот се иска. А отде толакоз живот? Всеки го пази. Къта го.
- Така е- съгласи се верю Матин и мъдро отсече:
- Един живот да е, ама цял живот да е.
После вдигнаха наздравица за живото, що се беше скатало по тревици, по души, по дървета, по птици, звезди, луни и което беше най- скъпоценното. Защото, макар да го имаше у много гадинка само по себе си беше единствено за всяка поотделно.
Седяха и пийваха, и бъбреха. Банго надигаше често- често бутилка и завистливо поглеждаше крилата на седящия до него Петрак. Стана му мъчно на Банго. Помисли:"Защо такава да е наредбата световна? Аз- хром. Земята ме не ще и все ме клати. Мъчи се да ме събори. А за този и небе, и земя се карат, кой да го приеме. Ама така е, примирил се. То, кой с кой е на тая греховна земя равен, че и аз да съм."
Попогледа скришом към крилата на летящия и току пресегна се и ощипа едно перце, бодна го на рамото на ризата си и го погали, изпърха с него и се повдигна няколко сантиметра от мястото си. После, естествено се върна обратно. Наседна хромия си крак и го заболя. Сега той му се стори ненужен. Хвана го с две ръце, завъртя го рязко и го откачи от таза. Пусна го на земята и го плясна по прасеца. Каза му:"Хайде, бягай! Не си ми нужен вече. Хвърковина си имам." И посочи перушинката.
Болният крак изскимтя като пернато пале.
- Бягай, бягай- побутна го Банго.
Кракът изскимтя отново, пропълзя, чоплейки земята с дебел нокът, на два- три метра, прислони се до едно глухарче и зачака благоволение.
Изпод дългата като детски сопол трева пред него изникна куче. Беше дребно, цялото бяло, само с черно копче на носа си. Кучето закачливо заподскача около Банговия крак. Играеше му се. Тъжният крак, обаче само се поместваше по малко под бурния напор на веселието, мрачно тракваше с нокти и застиваше.
Пръв ги видя Радул. Извика:
- Я, кучета!- като че за пръв път виждаше такива.
Другите обърнаха погледи:
- А, това е Белка- извика събудилият се Рибар. Мойто куче.
После добави:
- Голям рибар е.
- А другото чие е?- попита Радул.
- Не го знам- сви рамене Рибаря.- Бездомно ще да е. Като го гледам, помияр някакъв.
И като вдигна въображаем камък ревна:
- Чиба!
Банго усети, как кракът му потрепна уплашено и по свивката му плъпнаха празните мравки на сърбежа, разгледа тромбофлебитните вени, прилични на дебели сини кървавици, погали широкия ръбест белег там отзад, до ахилесовото сухожилие, заради който куцаше, помами дългите дебели като костенуркови черупки нокти с нацепени жилчици. Дожаля му за сакатото:
- Мое е кучето- рече и подсвирна.- Ела тука момче, тука.
Кракът весело подрипна и накуцвайки се завтече към притежателя си.
След него припна и Белка. Кракът се омота в тревата и падна. Стана. И пак забърза, но Белка го бе изпреварила.
Банго посегна, хвана я и рече да я сложи на празното място. Кучето изквича, старецът се стресна и го захвърли. Осъзна грешката си. Сграбчи дотътрилия се вече крак и с победоносна усмивка го закачи на таза си. Той увисна като меч. Банго го погали по бедрото и въздъхна:
- Какво да те правя. Свикнах с тебе, пък и дружинка си ми.
Захвърленото пале квичеше встрани от трапезата.
- Белке, Белке. Шаран, Белке- мамеше я Рибаря- каракуда, щука, Белке.
Кучето изпърво подаде срамежливо черно копче, а след него от тревата се изтегли като конец дългото му бяло телце.
- Белкее- развика се и пияния Радул, отчупи къшей някогашно жито и го подхвърли.
Кучето го сръфа, стисна го здраво и се запиля нейде към реката.
- Отива да си хване риба- отбелязя Рибаря и пак го похвали.
- Голям рибар е да знаете.
Не знаеха. Можеше и така да е.
Постепенно острото трънче на слънцето се притъпи и вече не боцкаше мъчително очите. Самото слънце навлече дебела пижама и попритъмня. Световното се готвеше да си ляга. Верю Матин се надигна тежко от трапезата.
- Е, похапнахме, попийнахме, време е да отмаряме. Айде да ви водиме към селото да спите- обърна се към бригадата.
- Айде- рече и Любо и се заизправя, помогнат от Стамена вдовицата.
- Нека той при мене, а- помоли тя Верю.- Я, колко място има в къщата ми. Празна е като просешка торба.
- Добре, добре- махна с ръка Верю.- Само по-бързо, че съвсем се притъмни.
- Утре ще раздигате- рече на жените, събиращи софрата- нека и полската гад се облажи. И тя е живинка.
- Аз не мърдам- ненадейно се обади Радул. Ни съм си ни доял, ни допил.
Верю понечи да възрази, но Банго го спря.
- Остави го. Той се така прави. Ще поседи, ще удари още някоя пък ще се прибира. Къде да ходи.
Нямаше наистина къде да иде и Верю, макар и неохотно се съгласи.
Поттеглиха дружно към селото, поклащайки се нестъпкоразделно. Крилатия Петрак се сбогува със земните и нестройно, като летеше ниско над тревета и се блъскаше в дърветата, се отправи към гнездото си.
Слънцето лъчна за последно и се разтвори в тъмното като хапче.
Останал сам Радул. Прозял се към нескопосното небе, разкършил снага. Посегнал да отроши хапка, но се повърнал. Не бил останал зарад яденето и пиенето. Нещо друго било. Какво и той не знаел. Било потайно и мраковно.
Скрипна щурец и разбуди бухал. Той удари с кикот черния декор на гората и кънна. Съобщи за трапезата и живинка се заизмъква от леговища, запровира се из храсталаци, заизсулва се изпод подмоли. Прииждаше светът на трапезата. Гледал Радул как броеници мравки се катерят по хлябовете, как невидими прилепи пият черно вино направо из въздуха, а нощни лисици проскимтяват, дъвчейки кокоши меса. Гледал и душата му се пълнела с благина, защото ако искал, можел да създаде тоя пусти, а и по-добър от него свят, не за седем дни, а за тая нощ последна.
Откъм реката се зададе бяло петно. Провираше се сред тревите и ту светваше, ту чезнеше. Уплашил се Радул. Плюл в пазвата си и за кураж надигнал забравено и от Бога шише. Петното растеше и когато доближи човекът с облекчение познал в него Белка, рибарското куче. В устата си носеше парче природа, което шавало. Било мишка. Преди да бъде хванато.И след това.
- Я, Белке- облекчено викнал Радул- я, добре си дошла. Какво носиш, а? Риба ли?- недовидял. Ааа, голям рибар си ти. Верно било. Дай от рибата, де- протегнал ръка.
Белка изглежда не го разбра, защото кривна встрани и се понесе в свински тръс, стискайки здраво гадинката. Радул усетил маневрата и се ядосал. Понадигнал се. Уморено.
- Тука, тука- развикал се.- Дай от рибата, дай.
Кучето не го чуваше. Радул го погнал.
- Дай рибата- продължил.
После се сетил нещо. Спрял. И кучето спря, обърнато с черно копче към човека, и зачака.
- Аз хляб дадох ли ти одеве?- ударил го на съвест той и си отговорил:- Дадох ти. Ти сега, защо не ми даваш риба, а? Една риба, нищо работа. Ще отидеш, ако щеш цяло кошле да си напълниш. Нали така?
- Честнота няма в тая работа- говорел пияния като бог човек на дребното пале.- Да си човек, разбирам. Нечестни са людете, а то божем животинка си. И помисли нечисти нямаш. И като те създаваше Бог, рече ти:" И служи на господаря си. Човека." Демек, аз- посочил се Радул.
Белка разбра думите. Доближи се до човека и остави в краката му плячката. Поклони му се ничком и ръка му целуна. Така поне се сторило на Радул. Врътна се кучето и се просмука в синята нощна дантела.
Навел се Радул и вдигнал мишката. Била тя мъртва вече. И студена.
" Бре, че едра риба е уловило" помислил, и забил зъби в корема й. Не че бил гладен. Било му неудобно да не я опита след толкова раздор. От разпрания корем църнала сирна кръв, която повела след себе си тънки чревца. Гризял Радул крехката плът и умувал:
" Пък и вкусна. На тиня не мирише. Сигур им е чиста реката."
Стигнал до опашката. Захапал я и тя изпращяла,като пречупен гръбнак. Задъвкал. Жилава била голата опашка и се гърчела в устата, удряйки го болезнено по небцето. Запречила се в гърлото му.
" Бре, че едра кост"- удивил се Радул.
Бръкнал и я извадил.
" Бре, че едра- повторил.- Голям рибар е това куче. Спор няма"
После осмукал, осмукал "костта" и я запокитил през рамо, където стотици мравки я изчакаха да падне, гушнаха я нежно и я приспаха в многобройните си обятия.
Огледал се наоколо човека и видял, че животинките, дето ядели от трапезата ги няма. На тревата осиромашали лежали ведро тъканите кърпици и престилки. Нямало я трапезата. Усетил Радул, колко тежи самотата му. Била тя като добиче едра и толкова силна. Почувствал, че самотата може да го смачка, като бълха и се надигнал да си ходи, да подири дружина. Изправил се несигурно. Напсувал ходилата си, а после им се извинил и олюлявайки се, вместо към селото, хванал пътя в обратна посока.
Вървял пияният човек, а зад него, като огромен, заслужен ореол се тътрела луната. Колчем се обърнел Радул, луната слизала от темето му и се криела зад дребните листица на буките. Тясната пътека като червей се провирала в тесните крака на човека, потулвала се в храстите и ненадедейно пак изскачала. И мамела по себе си, мамела, мамела. Залутал се Радул. Разбрал, че се е изгубил, но не се уплашил. Пияните били безстрашни. Безстрашни са пияните. Рекъл си:
" Човек накъдето и да тръгне все стига. Пристига някъде."
Помислил и отсякъл:
" Ако ще и в отвъдното да е."
Продължил пътя си и скоро съзрял на бледата , жълтеникава светлина два дълги, криви ятагана да посичат земята.
" Бре- удивил се- какво е това чудо.- Магия някаква ще да е."
Приближил и опипал ятаганите. Били те обли и тъпи. Втренчил се с насълзени зеници Радул и открил, че са релси. Най-обикновени релси, които опасвали земята, като обръчи на бъчва.
" Като обръчи на бъчва са"- сетил се и Радул. Опасват земята и я стягат, като смок в прегръдка, да не се разпадне, че в нея ври и кипи лудата шира на човечеството.
- Щом е бъчва и вино трябва да има в нея- разсъдил Радул. - Я, да тръгна по обръчите- рекъл си. - Земното вино трябва да е много пивко, щом сами боговете са го наливали.
Хванал по линията и като дрезина бавно се потътрил и не след дълго се спрял блед близкия тунел. Застанал пред огромния отвор Радул с възхищение. Човешкото у него отдало почит на бездънната лепкава бърлога. В съзнанието му се отронил спомен и разцънал сред замъглените мозъчни гънки.
Радул се съзрял малък като бобено зърно пред тунела. С ръката си стискал сухите нацепени ръце на дядо си. "Дядо, дядо, уплашено притропкало с крак бобеното зърно, какво е това?". "Пещера е, казал дядото, и старшен змей живее в нея. Никога не влизай в такива пещери, никога, потръпнал старецът." Потръпнало и бобеното зърно. Меката ципа, която го обвивала набъбнала, пукнала се и изпод нея се проврял крехкият кълн на страха.
Отърсил се Радул от спомена и той, ненужен паднал между релсите, но разцъфтял.
Радул го ритнал. Споменът изпищял и побягнал в тунела.
"Ей, ей, развикал се човекът, къде така? Със спомен лошо, ама без него дваж." И се завтекъл към отвора.
Вътре било непрогледно. Миришело на бавна смърт. Бавната смърт миришела на страдание, а то било най- острото трънче от короната на спасителя.
Радул се спрял насред тунела и задишал учестено. Вдигнал дясна ръка и бръснал капчиците сол, избили под носа му. Ослушал се. Чул споменът да шумоли като мишка, плъзгайки се по стената. Далеч пред, зад него, встрани и високо висял прилепът на мрака. Изплакала болно кукумявка. Вятър нямало. Страхливият вятър разстройвал арфата си извън стените на змейовата бърлога. И тишина, тишина.
- Змей!- изревал плашливо Радул, омесвайки о тишината собствения си глас.
- Не ме е страх от тебе- оправдал потта си.
- Голям съм- окуражил се, но само страхът бил голям сред пустошта.
Човекът бил малък, малък бил, малък, както преди годени, както преди стотици, милиони години.Сред купищата лепкав страх дори нямало човек. Той дори не бил сътворен все още от някого.
- Голям съъъм...- хлипал Радул.- Голяяям...
В далечния край се появила искра. Отсянка като от пламъче на свещ. Смъртта идвала и понеже била стара си светела с газениче. Светлината трептяла, но наедрявала, хранейки се с тъмно. Забучало. Завихрила се струя въздух и обдухала косите на човека. Затракала нощта и запищяла. Смъртта едва сварила да отскочи, за да пропусне влака, който съборил газеничето, то паднало, счупило се, разлятата газ се запалила и осветила тунела. Смъртта плюла два пъти връз костите си, там, където можело да бъде пазвата й. Третият път плюла след влака и го напсувала гнусно. Като овчар. Вдигнала покривената си коса, извадила брус и захванала да я клепе.
Радул чул, как в отвора се заражда стихията. Видял пламъчето да дебелее, уловил звънките звуци от клепаната коса и замръзнал на място.
Пред огромните му зеници избухнала светлина и той съзрял хвърковатия бълващ дим змей с разперени криле и кръгло като фар око да се носи срещу му. Бил чудовище грозно, но красиво, а Радул нито имал златна ябълка, нито меч. Дори и сол за раните си нямал. Зад дебелите прозоречни люспи на змея се мернали множество хора, които размахваха ръце и отваряха неми широки рибешки уста.
Последното, което се препънало в окования от ужас ум на човека било: "Боже, що народ е нагълтал!".

/следва продължение/