автор: nikoi

На глухонемите, които ми се усмихваха във влака

Гледат се- във тихото на устните.
Сбъдват недомислени вселени.
Аз стоя и остарявам, слушайки
тишината, пееща край мене.
Аз стоя и танцът на ръцете им
гони всичко черно и нечисто,
дето е крещяло във сърцето ми.
А смехът им бавно се разлиства.
Ще узрее - късна жълта ябълка.
Златна.Като тихото на устните.
Сто пъти от тях съм аз по-няма.
Сто пъти от тях съм по- изкуствена.
Гледат се и аз ги гледам.Слушам ги-
думите си те са надживели.
Чувам ги, в затишието сгушена-
сякаш плачат лястовици бели.