автор: Rumir

„Това което човек сам си направи и Господ не може да му направи „ - нородна мъдрост.

Живота ми наистина се превърна в живот на колела.
Трудно се задържах три поредни дни в един град. Сякаш ми ставаше тясно. Не ми достигаше въздух. Имах нужда от повече светлина и свобода. И непрекъснато все по-опияняващото ме желание да бъда непрекъстато с нея - с Анетка, не ме оставяше на мира. Скитахме на всякъде. С пари естествено не разполагахме почти никак, но пък усещахме, как непрекъснато обогатявахме душите си. Очите ни почнаха да излъчват странен блясък, гласовете ни трептяха от време на време, но ставаха по-уверени, движенията ни - сякаш се носехме над земята с помоща на някаква призрачна сила, която не ни позволяваше да усетим и за миг умора.
Шумен. Поетичен конкурс. Тръгваме с апапите. Минаваме през града в който живее Анетка. Естествено - взимам я.
- Стига бе. Ти си откачил - смеят ми се. Там ще е пълно с поетеси, ще паднат свалки, ти си взимаш гадже още по пътя. Що така се излагаш?
- Ми любов. Абе какво да ви обяснявам.
Пътуване, емоции. Гара Шумен. Ще спим в студентските общежития. За нещо повече не ни стигат финансите. На центъра обаче случайно виждаме едно мижаво хотелче с две звезди. Май, че и име нямаше или след толкова години не си го спомням. На входа му продаваха биволско кисело мляко. Под табелката направих снимка на Анетка - с червена роза в косите, която и бях подарил след като я откъснах от градинката пред входа. Неугледна стая, протъркан килим, олющено шкафче, две чаши, кана с вода, едва мъждукаща крушка. Но за нас това беше най-красивия и романтичен палат, направен специално за нас.
Вечерта, на конкурса - чентене на стихове. Естествено нищо не спечелихме, но това, че се запознахме с толкова различни хора беше повече от достатъчно.
Среднощна разходка нагоре към паметника. Толкова много стъпала. След всяко изкачено имах чувството, че се приближавам все повече към себе си. Към онова мое „АЗ", към което винаги съм се стремял, но едва сега съм открил вярната посока в която да го търся. Вместо да се изморявам, усещах непрекъснато прилив на странно свежи сили у себе си. Чудех се от къде ли идват и неволно поглеждах към Анетка. Беше съсредоточена, топлия пролетен нощен вятър развяваше косите и. Леко задъхана, по същия начин като мен преследваше своята мистична тайна.
На върха изведнъж попадаме сред безмълвна гора от стари разкривени кръстове. Сякаш миналото оживяваше. За да ни подскаже, че живота е безкраен, а ние сме само една преходна частица в него. Че каквото и да правим - добро или лошо, каквото и да изпитваме - любов или омраза, накрая ще се превърнем в същите очукани и пожълтели от слънцето и дъждовете каменни кръстове.
Оглеждам се наоколо. На лунната светлина огромните корони на дъбовете, като древни чудовища хвърлят черната си сянка срещу нас, сякаш искат да ни спрат и да ни уловят в мрежите си. Дори шепота на листата им в този момент ми изглежда някак си заканителен. Града е някъде далече долу, светлините му едва стигат до тук. За миг се чувствам притеснен, объркан и безпомощен.
Неволно поемам въздух с пълни гърди и усещам аромата на цъфнали пролетно кестени. Чувството, че съм се върнал в реалността от някакъв измислен свят е успокояващо.

------------------------------------------------------------

„Голям късмет извадих, че се запознах с теб. Нещата за които си пишем ме успокояват. Анонимността на мрежата до някъде позволява, човек да бъде по-открит. Да казва неща, които в реала трудно би си позволил. Дали ще се видим някога? За сега така е добре...Да ти призная, може би дори малко ме е страх от среща. Преди години ми се е случвало нещо подобно. Но...... Достатъчно ми е да знам, че като напиша на КЮ-то си -„ Здравей, как си днес? ", долу в дясно на монитора ще почне да примигва едно жълто правоъгълниче и ще видя познатия ми ник. Дори ти посветих стих. Защо ли? Не знам, просто така се получи".
----------------------------------------------------------

Варна, Бургас, Карнобат, Плевен, Роман, Перник, Стара Загора, Сливен и още много и красиви градове и места, където сме оставяли по малко от себе си и за винаги. Не знам защо, но сега понякога ме обзема неистовото желание да тръгна отново по същите пътища и да почна да се събирам. Да събера всички парченца от душата си, която някога с такова огромно желание и удоволствие раздавах навсякъде и на всички. Искам си ги. Трябват ми. Те, заедно с тези родени и натрупани през годините ще са ми нужни. Усещам - не е далеч времето, когато ще искам и ще трябва да се раздавам отново.
Пловдив. Пак посред нощ. На някаква широка улица сме. Прибираме се към хотела от малка уютна кръчмичка в Стария град. Имаме цигари но нямаме огънче. Трябва ни огънче, същото като това, което вече здраво гори в сърцата ни. Същото това, което двадесет години по-късно най-ненадейно ще бъде предизвикано и изгасено с един полъх на „Северния вятър"... Само за един миг.

Излизам по средата на улицата и почвам да спирам таксита.

- За къде сте бе, приятел?
- Пеша сме тръгнали по пътя на неизвестното и прекрасното. Дай едно огънче, че с последната си клечка кибрит запалих любовта на онова маце ей там към мен.

Хотел Ленинград. Не спахме цяла нощ. Пиехме вино и се любехме. Или обратното - какво значение има.
На сутринта всички ни изглеждаха доста притеснени. Имало земетресение казаха. Доста силно. Но кой да го усети... Било е значи 86г.

Последна сесия. Пети курс съм. Даже не чета едно към гьотере. Въобще не чета. Дипломната ми работа я захванах по-рано, добре върви. Бе почти и на практика съм инженер.
По някаква случайност съм си в къщи. Дремя пред телевизора и чета първите книжки с поезия на мои познати -библиотека „Смяна", издателство Народна младеж. С Анетка сме се разделили преди два дни - ще се видим чак в края на седмицата. Слушам музика, песен на Джордж Харисън, много добре си спомням.
Звъни се. Кой ли пък е сега? Лениво тръгвам към вратата. Отварям. Анетка. Гълтам си граманиката от изненада.
- Не те очаквах. Здравей!?!?!?
- Пътувах на стоп. Трябва да съм тук. Трябва да съм с теб. Точно сега...
- Какво има миличка?
- Чакай да си поема дъх. Имаш ли нещо за пиене?
- Утре съм на изпит. И бира не съм купувал.
Отиде и седна на дивана. Косата и леко разпиляна от вятъра навън. Зачервени бузи. Странна усмивка се появява на устните и. Очите и направо излъчват жива, синьо-зелена светлина. Устремени право в мен. Пронизват ме. Обзема ме странно предчувствие.

- Бременна съм!!!

Пронизва ме гореща вълна. Мълча няколко минути. И изведнъж ни в клин ни в ръкав, дори без да си спомням за „Клетвата" изтърсвам:

- Считай се вече за омъжена за мен!