автор: Amphibia

Дъждът като пирон
във мен заби се.
Издраска очните дъна.
А после спря!
Почти не виждах
изгрялата пред мен дъга.

След дъжд, твърдят,
че чувстваш се пречистен.
Обуваш се
и тръгваш по света.
Нарамил себе си -
единствено.
А аз нарамих своята душа.

Тежи безумно.
Искам да заплача;
да я изхвръля
като пропиляно време.
Препъването ми е нова крачка.
А падането -
опит за летене.

Оставям себе си -
товарът да олекне.
На дълъг път се тръгва
със вързопче.
Ще стигна до дъгата -
и без мене.
И този път ще я прескоча!