автор: victo

(на брат ми)

Още стискам в шепи
безгрижието детско и смеха-
птича песен
в клоните на пролетно дърво,
и кръстопътищата,
сред които сме попадали,
и пътя ни в годините
на спъване, изправяне..

Сега сме два далечни полюса,
но някак знам
очите потъмнели са,
лъчисти само
при веселото чуруликане
на твоят син,
единствения,
с неговите осем ненавършени,
запазил мама
само с приказките
и тази, нейната, последната,
че е звездичка на небето,
и винаги го виждала.