автор: Apokalipsis

След поредният час в задименото кафене, или пред студената фасада на същата стара сграда, или по неприветливите улици, или въобще в нечие чуждо пространство. След още един такъв час инстинктите, които ти добре се погрижи да обиграеш, ми подсказват. . .
Мълчанието ти бавно и методично тактува с крах върху тъпанчетата ми, отброявайки колко още удара мога да понеса. Погледът ти дере очите ми, а кървави сълзи дълбаят мрамора на скулите ми, оставяйки парещи белези. Харесва ти, нали? Зная, затова ти позволявам да го правиш. Мислите ми се блъскат в стените на малкото душевно пространство, което ми остави, а твоите се врязват в съзнанието ми. В хаоса на предизвестената смърт виждам тихото ти задоволство, предчувствам еуфорията ти от близкия триумф. Изкусното ти майсторство да опустошаваш емоциите, които сам създаваш у жертвите ти се чете в свирепия поглед на почти фосфорициращите ти ириси. Ако можеше да се доближиш достатъчно, щеше да подлагаш лице пред моето за да чувстваш насеченото ми дишане. Иска ти се да поглъщаш и последните талази енергия, която изцеждаш от мен. Може би ти се иска да ме прегърнеш за да усетиш как трепери тялото ми. Чувстваш се велик, когато гледаш как върховете на пръстите ми посиняват, а студът се враства все по-неделимо в плътта ми. Иска ти се да целунеш белезите ми, за да се насладиш на творчеството си. Иска ти се кръвта от поредната рана да се разлее в порите на езика ти за да усетиш вкуса на вцепенението ми. Харесва ти да ме обикаляш като гладен вълк, да вдишваш трапчивата миризма на потта ми - възбужда апетита ти на хищник, нали. Доставя ти удоволствие да се забавляваш така. Точно като котарак уловил врабче и с интерес подмята птичето между лапите си, докато не се увери, че е мъртво. Харедва ти, естествено! - нима за първи път ти позволявам да впиваш нокти в крилата ми докато кръв не обагри перата ми. За пореден път ти позволявам да усъвършенстваш умението си да убиваш. С всеки следващ опит причиняваш все повече болка, все повече нараняваш вече изтерзани души, все по-трайно се вгражда ужасът в очите на жертвите ти.
Усещаш как гордостта от добре свършената работа и удоволствието от омразата, която предизвикваш към себе си се разливат във вените ти. Колко си горд, колко си самодоволен! Не ти ли се струва, че забравяш същественото. . . Толкова си захласнат в моментното си величие, че паметта ти се превръща в бяло петно. Забравяш моментите, когато стените се превръщаха в твой гръб, дишането ти се шмугваше с падането на дъждовните капки, а сърцето ти биеше в такт с моите стъпки. Забравяш как стискаше клепачи, за да не те издаде котешкият ти поглед в тъмното. Нима забрави как бягаше с всички сили, за да застинеш на място, когато се свреш зад ъгъла, а аз съм там. Забравяш как се изпъваха до скъсване жилите на тялото ти при движението на острието ми. Забравяш как пот, кръв и ужас се съсирваха в бръчките по измъченото ти лице . . .
Сега кръвта ми може да укроти свирепия ти нрав, студът, прозиращ под изранената ми и лепкава кожа може да погъделичка хищническия ти апетит. Сега може би, до следващият път, когато. . . Не забравяй кой те научи на любимата ни игра - " Кой е по-добрият убиец?"