автор: x_ahav

Не тази песен, дето ме люлее
от съмнало до мрака на клепачите,
е песента, която много исках
да ти напиша и да бъде твоя.
Догонвам се по стръмните завои
и зная как все не остава
за нея дъх. Така ще те живея
като непята и неслушана мелодия.
Отдавна в себе си не сме се молили
за нещо, дето няма име,
но го кръщаваме дълбоко в сетивата си.
И после във съня си ти изпращам
такива думи, дето вдигат мъртвите.
А ти си някъде и сигурно сънуваш
молитва за слънца и за галактики.
Омръзва ми от острото на лакти,
на трън в петата, на ръба на камъче...
Недей във острото да ме оставяш,
защото вените ми изтъняват до прозрачност...
А само теб си имам и си зная,
че вече са ни преброени крачките...