автор: starec

Ти ми каза прекрасно: Ето, вече съм тук.
Утре ще съм опасна. Или с някого друг.
Затова ме целувай, затова ме вземи,
но от гръм се страхувай - любовта заземи.
Че когато съм нежна, гръм небесен съм аз;
и такава - метежна, пепеля и от страст.
Щом душите са боси, а нощта е пак храм,
как тогава да нося утре спомен и срам?
Нямаш време, човече, да повториш любов;
тя с очите изтече, вече само е зов.
Ето, утро разстила под нозете ми път,
но не казвай ми "мила"! Аз съм страшен твой съд.
Аз съм твое проклятие за години, до гроб -
да сънуваш обятия, теб превърнали в роб.
И да чакаш стихия, дето рая люля,
като тръпна магия, като сладка беля.
Тъй ми каза прекрасно и през мен прекоси.
Чак до старост пораснах с туй гнездо на оси.
От жилата с отоци е душата до днес.
За поправка уроци. Само дай ми адрес.