автор: x_ahav

Не струват нищо всичките прозрения,
които все пристигат късно
и акостират късно. След събуждането
мълчим и галим с есенни движения
пространството на пъстрите си зеници.
Превърнахме ги в ринг на самотата си,
ожесточено се сражаваме с илюзии.
Страхът е незагубващ гладиатор.
Понякога от страх и аз се губя
във спомени за нощ и черни котки,
за покриви, за нещо наклонено...
Неистово нагоре се катеря
и впивам думи в твоето присъствие.
Когато се отрониш аз политам
и птиците ме гледат с удивление.
Превърнахме и падането в полет...
Душата ми със сребърни движения
По котешки от тялото излиза.
Поне ти дадох втората си риза,
та няма и естествени прегради.
Не струват нищо дългите балади
и дългите истории с поанти.
Не помъдрявам задължително от старост,
по-скоро остарях от чужда мъдрост,
на някого, на разни живи мъртви...
Не струват нищо всичкото прозрения,
но утре.....