Дядо Петрак гледа широкия екран, копчелъка от дясната страна на телевизора, па то очите му се пълнят с вещерския мирис на билето по селското сечище,със стопеното зърно на залеза и с една бременна с пълнолуние вечерница.Също като на онова орле дето го беше хванал като малък и вързал на двора за корубестата круша да открие тайната на политането ,а то умря овъргаляно в курешките на кокошките и сложи на душата му грях по-тежък от заровено имане.
"Що го уморих добичето-мисли и сега Петрак и въздъхва -Щото не съм природа. Всичко около ми е ,само човек не е."
Оглежда се и стаята на апартамента го мачка , а не му се ще да слиза пред блока при ония бледи от градското тънко като въже слънце старци.Няма ги мазолестите ръце на наборите му които го здрависваха така ,сякаш се подкрепяха да не паднат по дългия път към кратката им старост.Няма го вече и селото.Няма го целия му изживян простичко животец.Няма.
А кога дъщеря му реши да си го води при нея в града Петрак се заинати:
-Не ща -вика -тука ми е пъпа хвърлен.В това село ще си го и намеря, и ще се утробя ей там -и й сочи могилката на гробището с порутената магерница в която в едно друго време на тихи радости и нежни тъги поп Найден изпращаше душите на мъртвите в Рая и плашеше душите на живите с Ада.
-Какво село, бе тате- гълчи го дъщеря му-че то тука и дъски за горене не са останали,камо ли хора.
Знае че е така Петрак ,но отвръща:
-Аз и сам съм си село!
И гледа сега Петрак телевизора,па после се извръща и окото му се спира на картината ,дето виси на стената встрани от него,като петно мухъл на белите тапети , се сеща как дъщеря му го заведе на изложбата и се притъжава.Въздиша и мислено прехвърля нога през вратницата на галерията, а то много народ се събрало,яде,пуши, пие,ама гайда няма да се чуе как разпуква тишината,нито кавал да увие сребърни гривни около телата, и да ги люшне.А то пиене и пушене без музика жив отров.Знае ги тия неща стареца, не е вчерашен, я.Обикаля галерията той, а навсъде запокитени джунджурии -нови,лъскави едни, ама като попоглежда отблизо,чини му се, че не е баш ново,щото то новото вземеш го от потребност, а тия тука на нищо не чинят.Едни омотани железарии, сякаш змиите дето ги беше намерил Петрак оная зима,кога от студ камъните по бунарите се бяха разместили,та извадиха гадинките на видно.И те така се бяха омотали да се топлят от студенокръвието на телата си,ама не могли,застигнал ги беше мраза и ги убил.
И картините мери с десен гледец стареца ,та па му иде да прихне ,ама така да прихне. Като по ония лудите залези, там на седенките.Кое го кара да се смее не може баш да си избере.То къща с чучката надоле в земята побита.Та кой дюлгерин,ще ти измайстори дом надоле с главата,то пък и кой откъм небето ще вземе да влиза.Това го само ангел небесен може, а людете ,нали божем, за туй са ногати.Една пък жена с три очи нарисувана,с пет ръце и нищо си друго няма.
„Тая дома да не ти е -ахва стареца -от това ни пари за кръчма можеш да скриеш ,а рече ли бой да те бие…- и се смее, ама сладко се смее.
Съзира Петрак кошер поставен на колона.Хубав кошер едновремешен,от пръте сплитан,с кал измазан и тор говежда, като някогашните одаи.Щото ако си стопанин добър ,то какъвто подслон на себе направиш и на живинката подобен требе.
"Само -чуди се-защо е червено боядисан и с черни кръгове захванат през цяло.А и що ще кошер тъдява, като тука ни пчела има, ни свет.Само се човек тука върти наоколо ,но в кошер той се не прибира"- и протяга пръст да пипне.
„Моля, не се доближавайте до експонатите" -търчи някакъв дребен такъв козиняв от брада и коса.Като че копа сено се тътри.
„Господин Мойсеев-чува Петрак из отзад гласа на дъщеря си-той е с мен.Аз ще съм отговорна"
„О,щом е с вас? Разбира се госпожице Петракиева."
Гордост изпълва стареца .Зер всеки знае коя е Петракиева,негово семе.Само го боцва за това „отговорна".
„То може ли нещо да питам-дума стария на Мойсеев и онзи кима.Що сте го вапцали кошера?"
Оня го гледа недоумяващо.Отзаде щерката подсказва.
„А за боята ли-сеща се и обяснява. Това не е пчелен кошер,а Вселената. Космогонното у съвременния човек редуцирано през призмата на инвертираното ерогенно его.Впрочем това е проблем глобален"-добавя.
„Бря-диви се Петрак.Той ги не разбира тия думи.Страшно му звучат.Бучат и врещят като оня див нерез дето го бяха запрели едно лето край Щукин вир.И той така разрушаващо като ерихонска тръба звучеше.Но пък за Вселената знае и се мае сега, като как може прост кошер Вселена да бъде.А и да побере цяло село с къщята, плевните, стоката, народа ,че и кръчмата и черковата барабар.Не ги проумява тия неща.
„А жената е там с трите гледеца и извъргаляните къщи и те ли са от същото?"
Мойсеев мърда мустаци.Смее се един вид.Ама смешката му не е добра,чувства Петрак.То една смешка вземеш ли да я криеш под космалаци разсърдва се ,че не я виждат хората и като се покаже е зла.Дъщеря му го дръпва за ръкава ,но стареца трябва да си доизкаже словцето.
„Щото-продължава-в наше село имаше един рисувач.Верю. Верю Матин му беше името.Та той повечето въглен имаше,та с него караше.И не че не го обичаха другите боички, не.Зелено като му потребеше мачкаше орехова шума. И тухла за червеното стриваше.Жълто и синьо чегърташе от глината край Сечен камък.Веднъж слънце нарисува отпред на къщата си,връз граденото отгоре, ама като също беше.И уста му тури, и очи, та и три лъча да бегат към трите входа на селото."Нека -вика- да сочат пътя на друмник дето в селото влиза ,а тръгне ли си да му гъделичкат гръбта и да му спомнят какво оставя зад нея." Но на гости не можехме да му ходим,че пареше слънцето,алеше,а и ноще не можеше да се спи-светло и петлите пеят на съмване.Наложи се да го изтрие,че не знае човек сночава ли се или се посъмва. И жена рисуваше.Ама булките много много му се не даваха да ги рисува,щото беше веднъж изписал една, а мъжа й като я видял на платното рекъл "Тая огнената,с червените бузи и коравата гръд ,нея искам в къщи"
И за орлето разказва стареца.Дума, а около него се сбрал народ и му се смее ,ама с оная лошата смешка.Тя пък дъщеря му да вземе да го избута навън,да го изведе.
„Срам я е -сеща се -от мене.От кръвта й я е срам. От мойто сърце за нейното се срамува"- и преглъща коравия залък на огорчението.
Седи Петрак вързан за корубата на хола и през сълза гледа картината на стената и тя се пречупва през топлината на ириса му,а по телевизора казват ,че някой си българин къща в платно тъкано увил,нейде по чужбината.Аджеба и река се канел с платното да загърли в българско.
„Бря -рипа стария и се удря с мазолести длани по изтънелите си колене.Тоя синковец рибата ще вземе да задуши,мама му стара"-тюхка се.Посяга за телефона да се обади.На кой не знае,но не е шега работа тая,ама външната врата се отваря.
-Тате прибрах се- чува гласа на щерката, пуска кобилицата на телефона,понечва да я пита за тоя щетник, дали е той тъкал ,че платно да хаби, риба в мъртвици пускал ли е, че река да затлачва ,но се сеща за изложбата, срама й и не посмява.
„Като се кача горе, Бога ще питам.И за мойсеевци и за оня с платното.Каква тиня е намерил да ги е пръкнал."
И друго има да каже на Създателя, Петрак.Нещо дето гложди гръдта по-отдавна от сътворението на човека.Ще му се да попита:
- Защо телата от кал Господи ,а душата от небо!