Как искам да звучи поезия!
Но истинска, но истинска, но истинска!
Излязла от сърцето и душата,
но не от някой слой повърхностен,
а от онези тъмни, мрачни ъгли,
в които със години не се връщаме,
защото знаем - там ни чакат скелети
и почваме от ужас да крещиме.
Но аз ги искам! Точно тях ги искам!
Най-грозните ви писъци да чуя,
които да издухат като плява
боклука, който ежедневно дращите.
Крещете, жалки графомани!
Крещете - още, още, още! -
така, че като лист да затреперя
и да не спя поне хиляда нощи!
Как искам да ви чуя - като изтребители! -
да идвате със бръснещ полет,
и аз със радостно ликуване
да ослепявам от разбития прозорец!
Как искам да ви чуя - инфразвукови! -
открили честотата смъртоносна,
да пръсвате сърцето ми от болка
със ваш'то резонансно писане!
Как искам да звучи поезия!
Но истинска! Но истинска!! Но истинска!!!
Защото ми омръзна да ви псувам
и да проклинам ваш'та майка родна
зарад мечтата, на несбъдване орисана -
как влизам сутрин в страницата електронна
и виждам стихове - със кръв написани!