автор: ende

В изстиналия миг от вечността
едно желание унесено вървеше...
И без сама да разбера,
усмивката замръзнала блестеше...

Закотвена на нечий пристан чужд,
изгубена от себе си, сама,
като един пресъхнал съд
на хиляди парчета във нощта...

Убийствена, убита и бездушна,
измислена като че ли насън,
провесена на връв една и съща,
ръмяща есенно навън...

И всякаш аз не съм това,
и всякаш помня нещо друго,
уверено във тъмното мълча
като обречена завинаги съпруга...