ПосещенияПривет, Anonymous
ВХОД
Регистрация
 ХуЛитери:
 Нов: Perunika
 Днес: 0
 Вчера: 0
 Общо: 14143
 Онлайн са:
 Анонимни: 940
 ХуЛитери: 1
 Всичко: 941
 Онлайн сега::: pinkmousy 
 |  Когато те чакам, и чакам, моя любов...
И те няма, и няма, и няма!
И няма да дойдеш сега! С порите знам!
Тогава сърцето ми полудява...
И стискам юмручета,
до болка ги мачкам -
яростно, диво, неистово!
И го удрям, и удрям, и удрям -
онова, измъченото. Чувството...
"Не, ти ме лъжеш! Млъквай веднага!"
И мразя дочутата истина.
Ехидно звучи. И е страшно.
Ужасно е...
И като малко дете я опровергавам:
"Ето сега! Почакай още минутка.
Преди да отсъдиш.
Още секундичка само...
Моля те!
После ще видиш! Ще видиш! Ще видиш!
После аз ще се смея -
на глас, макар и през сълзи,
а ти гузно ще ми се извиняваш.
...Да, добре, хубаво!
Вече е факт, но аз пак не вярвам!
Върви по дяволите с твоите предчувствия!
Знам, знам!
Принцесите нямат право
да хлипат грозно, като оплаквачките -
пречи им пиедестала.
Това е привилегия на една жена,
съвсем обикновена,
която докрай е останала..."
Публикувано от BlackCat на 25.10.2005 @ 23:47:15
| Рейтинг за текстСредна оценка: 5
Оценки: 6
 Отдели време и гласувай за текста.Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай. |
| "Асистолия" | Вход | 5 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия | | Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание. |
Re: Асистолия
от thebigplucky (plakerov@abv.bg) на 26.10.2005 @ 06:57:41
(Профил | Изпрати бележка) http://picasaweb.google.bg/plamen.lakerov | ... И мразя дочутата истина.
Ехидно звучи. И е страшно.
Ужасно е...
... Тогава сърцето ми полудява...
________________________
И тогава ние ли го удряме, то ли удря нас?!...
Когато плачеш - не боли по-малко. Обикновените го научават преди принцесите.
Много мисли предизвикваш... |
Re: Асистолия
от rainy ( http://www.slovo.bg/rainy) на 26.10.2005 @ 12:57:15
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/ | Да, прав си! То ни удря, Пламене, не ние него. Точно то. Чувството. И така ни помита, и се забива в слънчевия ни сплит, и ни спира въздуха, и спираме да дишаме, и ни изхвърля в небитието, че категорично не ни се живее. Поне за себе си говоря. И точно тогава перфектно разбираш самоубийците, за които човешката маса ехидно подхвърля, докато чопли семки пред вечерните новини: “Ненормални и слаби хора - намерили как да решат проблемите си”.
Не, не, не съм хукнала по този път... хаха... само споделям. Имала глава да “пати” в този живот, ама кой да предположи, че някога ще се случи...:)...
И не, категорично не боли по-малко, когато плачем, прав си!, но това е огромно спасение. За момента. Дори картинката на оплаквачките да е грозна, а тя е такава, знам. И ние сме грозни. Веднъж, ако не ме лъже паметта, го описвах доста точно под “Абстиненция”. Имало е моменти, обаче, когато болката ме е заливала през хора, и нямаш избор да избягаш, а аз съм страшно горд човек, и ненавиждам да ме гледат като изкопаемо, и да ме съжаляват, и да се шашкат, и да питат, и да ровят, и от сорта. И тогава вече става страшно. Ама много страшно! Превръщаш се в камък, който отвътре се разпада. Тогава инфаркта е на една ръка разстояние.
Както и да е... Винаги ме провокираш да се отплесвам...:)...
За принцесите е друга “опера” - ще отговоря за нея на Ники. А за мислите - не знам? Не знам... Този стих не е от предизвикващите размисъл според мен, а такъв един, изплакан. И написан на един дъх. За минути. Когато същността ти се взривява. И няма мисъл, а единствено чувство. Чувство, чувство и пак чувство, и само чувство. Убедена съм, че знаеш за какво разказвам...
Благодаря ти, Пламене! Много ми е хубаво, когато развълнувам хора. Като теб.
И мисля, че си личи.
|
]
Re: Асистолия
от Nika на 26.10.2005 @ 09:49:13
(Профил | Изпрати бележка) | Първо, ще благодаря, че се съобрази с молбата ми.
Защото е много искрен и чист стиха ти, и уж простичко разказваш, а много се замислих. Още от снощи...
Ох, не знам откъде да започна. Ние с теб сме различни, много различни. И всеки ред от стиха ти го показва. Това драма ли е?
Може би да тръгнем от очакването. Много ми е познато това разкъсващо чувство. Когато се лутам между надеждата и отчаянието. Почти го мразя, когато го няма. Искам да го убивам, искам да го целувам... Но дойде ли, в прегръдката му оживявам и проглеждам с чистите си очи :)
Сега, за принцесите. Ти знаеш, не са ми любим персонаж. Но и аз не плача. Не защото съм принцеса, нито защото съм изневерила на любовта си. Не искам, обаче, моите сълзи да натежават на някого. Не искам обичта ми да стане окови...
Не знам дали бях ясна, в последно време не мога да се изразявам. Колкото съм успяла, все е провокирано от теб :)
Поздрав за наситения с топло чувство стих
и пожелания за хубав спокоен ден!
Цунк, Рейни! :))) |
Re: Асистолия
от rainy ( http://www.slovo.bg/rainy) на 26.10.2005 @ 14:51:41
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/ | Ники...
Първо, не ти, а аз трябва да ти благодаря! За бурната и искрена реакция; и за твоята чувствителност; и за начина, по който караш да се чувстваме (поне за себе си говоря) нужни и ценни, и... Хайде стига толкова, че ще вземат да ни упрекнат в “специални отношения”, а пък твърдя, че ние си обожаваме категорично мъжете.. хаха...... шегувам се леко. А сега сериозно.
Да видим колко голям роман ще изпиша...:)... но няма да се спирам.
Не, никого не рекетирам със сълзите си, скъпа. Никого не притискам до стената. Давам винаги пълна свобода. Защо, обаче, е редно да се считат показваните чувства за окови? Защо, Ники? А ако са взаимни, та това е безценен и ужасно, ужасно рядък дар в живота ни! И това не са изхабени думи, по дяволите! Колко често се случва? Кажи ми, хайде... КОЛКО? За да ги унищожаваме сами - не, че ще можем, ако са такива, каквито са, но ти ме разбираш. И да не сме им верни - в себе си.
И не мисля, че е слабост да плачем от болка и липса по някого, и да го чакаме, и това действие е оковаване. Ако, разбира се, за нас това е истината и желаното. Не мисля, Ники! Но ако партньорът така мисли, тогава вече ще трябва да се замислим...:)
И само с две думи за принцесите - в кавички или без. Този персонаж наистина е недолюбван, и то с основание. Не, и аз не се изживявам като такава също, скъпа, а и никоя от нас не е такава. Абсолютно обикновени сме, пълни с недостатъци - и външни, и вътрешни, и да не продължавам. И точно затова е недолюбван - от непостижимост. Защото всяка от нас го иска в себе си, и за себе си. И няма по-желано и по-прекрасно чувство да си принцеса - без кавички, в очите и сърцето на един мъж. Извинявай за елементарното обяснение...:)
И да, много сме различни с теб. Факт! Говорили сме си... Не спорили, а точно говорили. Когато писах “Аутизъм” (споделяла съм ти го отчасти), в определена степен точно и с теб съм си говорила тогава - и вътрешно, и на глас. Няма лошо да сме такива, каквито сме, Ники. И да, може и да е глупаво и самоубийствено, но няма да предам, и продам, и заменя чувствата си. Докато, и ако ги искат. Няма и да ги натрапя, но няма и да ги скрия, обаче.
И считам за голямо престъпление да лъжа точно там, и в това - когото и да е, имам предвид. Без значение от последици. Да, и моят живот е един, и аз искам да ми е “леко”, но... но... но ти САМА си го казала: “В прегръдката му оживявам и проглеждам с чистите си очи”. Тогава какво е в състояние да го замени, и да искам, и да направя друго в живота си, кажи ми? Не, не, наистина, КАКВО?
И оправданието “да не причиняваме болка” е ужасно фалшиво и порочно за мен. Само за мен. Всеки знае себе си. И не съдя. И не го казвам декларативно, а искрено, и точно ти знаеш, че не е само на думи, скъпа. Както и да е, тези теми много питиета “изпиват”...:)...
И да, различни сме с теб. А може би всички ние ставаме такива, каквито ни създават обстоятелствата? И хората, с които сме били. От това, което ни е поднесла съдбата. И може би от това идват различията ни - на всички нас. И нашите действия. И нашата безкрайна вярност. Или непрекъснати изневери. Спрямо другите. Или спрямо себе си. За собствената закваска е ясно, но дали само там се крие тайната, или е въпрос и на друго?
Не знам, само разсъждавам на глас. Нямам отговор на много въпроси, скъпа, но пък съм наясно със себе си, и там отговорите са кристално ясни за мен.
Ужас..:(... отново написах роман, но много обичам да си говоря с хората, с които обичам.
Накрая ще ти кажа, че ще изпълня още едно от другите ти желания.
Ще публикувам и “Карма”. По-нататък...
Целувам те, и ти благодаря, че те има!
Точно такава, каквато си. Целият коктейл, а не отделните съставки.
Когато подаря някому сърцето си, не поставям условия. Никакви.
|
]
Re: Асистолия
от rainy ( http://www.slovo.bg/rainy) на 26.10.2005 @ 13:08:22
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/ | Това ми е напълно достатъчно, Лейла.
Знаеш ли, ценен ми е коментара ти и му се зарадвах силно. Защото толкова харесвам стиховете ти - и като светоусещане, и като праг на чувствителност. И е толкова близко до моя. Лично мнение.
А “Асистолия” не е някакъв връх, аз знам, но пък... но пък е от тези, най-дълбоко изживяните, от издишаните и изплаканите за минути буквално, и никак не ми се иска да го товаря допълнително с изкуствена поетична естетика. И беше пожелан искрено, дълбоко и непресторено - да види бял свят - от хора, които ценя, и на които държа.
Благодаря ти много!
|
]
Re: Асистолия
от Layla на 26.10.2005 @ 13:11:39
(Профил | Изпрати бележка) http://cicle-layla.blogspot.com/ | | много правилно си направила, че не си го разбутала, щеше да се развали, то е достатъчно истинско и искрено, за да си остане такова, каквото е и да е хубаво, понякога има нужда да се бута, но за такива стихове е да не кажа забранено :))) |
]
Re: Асистолия
от PLACEBO (placebo@abv.bg) на 30.08.2006 @ 17:51:51
(Профил | Изпрати бележка) | Асистолия, тахикардия, брадикардия, аритмия... май за други състояния на сърцето не се сещам в момента....освен за ....ама айде без тях!!!!
разтупкваш сърца - ти - Принцесо!
Да, принцесите нямат право да хлипат....
Чуваш ли сърцата на хората.... да, знам, че ги чуваш... знам го!!!
|
Re: Асистолия
от rainy (http://www.slovo.bg/rainy) на 31.08.2006 @ 10:55:05
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/ | Ееее... Голямо удоволствие ми достави този коментар! Определено...
Много ми се иска да ти оставя нещо специално, Жени. Беше съвършено спонтанно нахвърляно преди време - като резонанс от един стих, запазих го и сега ми е на сърце точно това да ти напиша.
Точно това...
_________________
Студено. Без вятър...
И е черна пустинята.
Сама съм. И пясък.
Завивам се в минало.
Сърцето препуска -
ще изкърти гърдите ми
в оня ритъм на вуду,
приковал ме завинаги
вътре, в него. За който
спрях и хода на времето.
Затъмних и луната -
от болка. От чувстване.
Издълбах със очите
пътя му за завръщане.
И го чакам. И вярвам.
Дори и безмислено...
_________________
|
] |  |
Начало
ХуЛитери
