А който ми се връзва да си знае,
за глупостите сам си е виновен.
Акцентите на всяка запетая
са само глътка въздух за опомняне.
Изкуството да си вгорча живота
ми е любимо като втора кожа.
Край сухото изгаряло и мокрото.
Надявам се, защото е възможно
след толкова удавници спасени
и други дето чакат на опашка,
да се разсмея и да взема
да вярвам, че изобщо няма страшно.
Че станалото - станало. Обаче
не може ли на друг да му се връща.
Калта и сламките едва ли значат,
че има ли ги - има птича къща.
Това със птиците и свободата
е дъвкано, та чак ми се повръща.
Безкрило продължаваме нататък.
Поне сме застраховани от връщане.
За който ми се връзва - съжалявам!
Да кажем - даже ми е безразлично.
А после има време. Дотогава
дано да се науча да обичам.