автор: aragon

бях твоите малки събуждания
твоето кафяво кафе бях

тениската, която събличаш
и тялото ти започва
да отразява нощта
и други неща

бях твоя път танц насън
кажи ми в очите защо сега не съм
онзи странен копнеж
лудите часове на преливане
не мога повече да ходя сам
не мога да чакам улиците
да се напълнят с обещания
за да те видя

спаси ме от мен самия

бях нежността в ръцете ти
но как да изтръгнеш
семките на ябълката
без да я обелиш?
Летата ни разделяха на
ръба на откровението
се порязах есента ни
събираше в малкия таван
от който сега пиша поезия

Дъжда ще измие отпечатъка по клавишите
но не и от тялото
вълнувам се като застояла вода
мога да се мушна в леглото
без да изпитвам вина или тъга
но така или иначе ти ще разбереш
какво мисля
какво ме боли
какви глупости пиша