автор: sradev

Здравей Братко!
Има-няма половин век и няколко дни, откакто сме се били запознали.
Може би онова време биха могли родителите ни да помнят (Да са ни живи и здрави), защото тогава ние брояхме дните, а не годините. И годишните времена не се повтаряха, защото всяка пролет беше съвсем различна от предишната и житата бяха започнали да се смаляват и да не ни стърчат над главите.

Те и родителите ни ще да са били млади тогава, това са били първите им домашни гнезда. Светът пак е започвал от начало, пак е обещавал да бъде хубав и справедлив. Та съмнявам се и те да са броили годините. Кой помни датата на 'ден първи' в предишното летоброене?

Улицата ни беше като света тогава. На единият край безбрежно житно поле с хоризонт от Балкани. На другият - древен безграничен град и хоризонта му бяха вулкани. А уличката къса - можехме да я пробягаме хиляди пъти дневно, което и правихме. Едната й страна бяха нашите свежо построени блокчета и се кипреше, че е град. Другата й страна бяха къщурки с дворчета и нивички и си беше село. А и самата уличка беше селски друм, но разкопаван от багери и запълвана с дъждове, та понякога камионите затъваха и се давеха.
Така е винаги - младият град шумно и мърляво навлиза в утъпканите пътечки на селото, разбърква вековният ред, изкоренява дърветата, препречили му пътя, осмърдява и замърсява всичко, докато не се настани необратимо там.

Но зад блокчетата имаше проредяла овощна градина. Ти живееше на края с полето, аз на средата. Може би и за това ме люлее между милионен град и поле, между малко градче и село, между път и градина. И все се опитвам да ги събера заедно. И тебе те теглят полетата и баирите, но то е разбираемо, защото там сред тях е и центъра на света.

Бях наскоро там. Отдавна всички следи на селските къщици и нивички, от които крадяхме млечен кукуруз, са изчезнали. От житното поле, от което проскубвахме недоузряло жито, което си беше нашата жвачка, също нищо не е останало. От овошките зад блокчетата някой са порастнали, някои са загинали, но вече никой не се катери по тях да ги обере дори и като узреят. А ние ги опосквахме още на зелено. Порастнала, павирана, асфалтирана е уличката... и задушена от дошлите след нея по-силни и по-големи улици. Тези които изядоха до край житното поле. Дали от времето, дали от мъглата, но и блокчетата, тия в които перилата на балконите още плачеха за дървото си с гъста тъмна смола, са посърнали поочукали се и набръчкали. Повече от нас времето ги е набръчкало и състарило, но пък нас повече е очуквало. Но и крилата ни заякнаха и бурите вече не ни плашат.

А ние вече разбрахме едно: полетата и градовете не са вечни. Пътищата и планините се раждат от земята и живеят с нея. А ние с теб тръгвахме по различни посоки и пак се срещахме. защото човешките пътеки са криви, но гледат към върховете, дори и когато са в гората.

Славян