Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DarkLady
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 14041

Онлайн са:
Анонимни: 478
ХуЛитери: 10
Всичко: 488

Онлайн сега:
:: mitkoeapostolov
:: rajsun
:: esteban
:: Albatros
:: DarkLady
:: zebaitel
:: LATINKA-ZLATNA
:: LeoBedrosian
:: pastirka
:: Markoni55

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕписто 24 - Ден на медния ветленик
раздел: Други ...
автор: eshach

Здравей, здравей, здравей!

Ето че дочаках отговор от теб - о, чудо, благодаря ти, Господи! - и още преди да разбера думите и да вникна в посланието ти изпитах възторга на Орфей, когато сред лигавите подземни твари, сред отблясъците на серните огньове, сред миазмите на гнилоч и плесен, сред блясъка на безсрамни очи и бели зъби в окървавени пасти мернал ефирната туника на Евридика, усетил неземния аромат на тялото и, полъха на леките и стъпки, нежността на усмивката и...

Е, и тя като теб е била ухапана от змия - тя от завистта и лицемерието, от злобицата и алчността на другарките си, приели формата на скрита в пролетните цветя пепелянка, ти - от отровното същество, което толкова дълго време сама си отглеждаш в плахата си душица. Сега аналогията ме кара да мисля как ще съблазнявам Персефона и ще се подмазвам на Хадес и какви титанични усилия ще ми коства да не се обърна да те погледна като тръгна да те извеждам от Преизподнята, която сама си сътворила за себе си, но май ще оставя всичко това за после, още повече че не знам дали ще ме последваш и едва ли някога ще науча...

Разбира се, въпросът ти какво да правиш е повече знак на отчаяние, отколкото желание за отговор. При това аз не зная какво трябва да правиш ти, и не искам да ти давам съвети, защото не съм от хората, които следват чужди съвети, заповеди, изисквания, ограничения, разрешения, забрани, задължения и други такива, не следвам също така своя собствен страх, защото ако тръгна да бягам от него означава да му се предам, да спра да мисля за друго, да спра да чувствам друго освен лепкавата му паяжина, оплела сърцето ми, и няма да ми остане порив, надежда, време за любов, но това са си все мои работи. Ти предпочиташ да живееш със страховете си, така да бъде, не ти се бъркам, приличаш ми на онзи мой приятел, който се зазида във Въловата дупка, защото не му се щеше да се е раждал и копнееше да се върне отново в утробата, и от нея назад да извърви целия онзи стремителен и безконечен път през Бездната, за да се превърне постепенно в първия и единствен тогава атом на Мирозданието. Не го разубедих, не разубеждавам и теб - когато човек успее да надвие на сърцето си, той е надвит от всички и от всичко. Моята работа е по-проста, и смятам да я довърша - ще ти разкажа поредната си история, и дано те съблазни това, че ще бъдеш нейния пръв читател, ако, разбира се, не анулираш пощата си в желанието си да се скриеш от мен, т.е. от своите колебания и страхове.

Тази история е от много отдавна, от Еднаквите векове, които са се ширели надлъж и нашир във времето преди изобретяването на часовника - тогава времето си е стояло еднакво през цялото време, а не е изтичало като сега през циферблата от океана на бъдещето към блатата на миналото секунда след секунда, минута след минута... Почти не я помнех, ако не беше ми я припомнила в детството ми баба Пета, на Христо Пурека майка му, прочута врачка и баячка, която с дървена лъжица брашно, шепа боб или вретено вълнен конец така разбридаше миналото и бъдещето, за да ги сплете пак насгода на човека, че я търсеха всякакви от Бяло море до Карпатите и от Адриатика до Черно море. Припомни ми я с песен - за всяко нещо в моето село Ъглен песен се е пяла тогава, в Еднаквите векове, след това песните са се изтекли в миналото, и останала само по някоя бабичка от време на време и от случай на случай да си припомня по някоя. Та ето за какво ставаше дума в песента на баба Пета.

Живял съм навремето си като някой си Балю, накрай Шагерската махала, на брега на буйна Вита, къща кирпичена, с плет преградена вътре за хора и животни, курник, дръвник, бостан и нивици като проснати кабаници, две крави и една юница куца, труд голем и файда никаква... И съм се заергенел, откак се поминали тате и мама, и то нали не пита сърце затрито сиромах ли си, или чорбаджия, че на твойта севда е то сайбия - съм залюбил Янка, царицата на момите, както е месечинката ясна насред звездите... А и тя - мене!

Очите си изгледахме едни в други - тя на вратницата заран, аз изкарвам добитъка на паша, аз на плета вечер - тя с котлите калайдисани на кобилицата ситни след майка си. Тръгнат на лозе, по копан или по жътва - аз още в тъмницата съм ги преварил и съм легнал в черното тръне до Кукувишката гора, или зад дедовото Лалково дърво, или по синурите над Кърджалийската стена - дрен и свинака през мен да прорасте - не шавам, само да я мерна по пътя, задянала в цедилото некоя черга за постилане или некое гърне за бурения или бобец... Така се гледахме комай две години, докато да събера смелост и парици, та купих от Тетевен бъклица черешова, нашарена и нагиздена, напълних я с вино от моя терез, и я проводих на Янкин баща по моя чичо Трифон - за годеж да приказва.

Върна ми я. Непипната.

И така девет пъти. Девет пъти чичо Трифон обува нови козиняви с гайтан обточени потури, гайтанлия елече връз кенарена риза, ален пашмаклийски пояс, щавени цървули, бели тепани навуща с черни върви, ягнешки чер калпак, мушва каракулака в пояса и петльовото перо в калпака, и тръгва. Моята бъклица за годеж да носи. С моето вино. И ми я връща непипната, гледа в земята, хъмка през зъби и ме кандърдисва друга мома да си пробирам, тая да я забравя.
Мина пета година, десети път дойде ред да пращам чичо Трифон, и тоя път не бъклица, а меден ветленик пак от Тетевен купих, налях го с вино, презрамчи го той, тръгна. Нема и час, върна се. Влезе у нас, седна на дръвника, сложи ветленика в краката си. Стоя и го гледам, чакам да продума. Рече:

- Тоя път го оттикна, татко и де, оттикна го и го опита - дай, вика, да близна, да не ти троша хатъра... Ама майка и като скочи - да не си смеял, не е ни Янка за женене, ази си Янка не давам, че ми е млада глупава, не може рано да стая, не може гозби да готви, делийски гозби, бекрийски! И се завтече извътре, и стомна вино донесе, и ветленика допълни, каквото бащата бе пийнал. И го дръпна от ръцете му, та го бутна в мойте - дано вече хванеш вера и ти, и който те е пратил, че тая работа нема да я бъде... Янка я беят иска, в чифлици бели да шета, бели гердани да ниже от мермер бели бисери...

Само го чаках да си тръгне, претичах до Янкини, затулих се зад сламника и гледам - по двори Янка ходеше, бели си пръсти трошеше, по птичка хабер пращаше - де си бе, Балю, да додиш, да додиш, да ти пристана... Викнах я да дойде по-близо, сговорихме се бързо - като приспи мама и тате да отключи златни сандъци, да вземе тънки дарове, и двамата да побегнем, че Янка мен ми пристава.

И тъй, речено-сторено, не беше изгрял още месецът и Янка излезе от тяхната порта, задената с даровете си, и с нея се нишкахме покрай плетове и дувари, докато излезем от село, после прегазихме Вита и хванахме пътя през горите по Белия бряг, и като стигнахме Михалковския геран намерихме най-гъстото в гората, наринахме шума, застлахме чердже и легнахме да спим под моята кабаница - без да се пипнем дори, гърбом един към друг, изтръпнали от копнеж, примряли от щастие...

От онези времена само нощта е останала непроменена, защото тя е прозорецът ни към вечната вселена, и ето я, преваля вече, затова дай да наринем от шумата на сухите си спомени, да се заровим и ние с теб в шумящите дъхави листа на тази и всички други отминали есени, на тази и всички други предстоящи есени, като семена, които търпеливо чакат живата вода на пролетта да пресуче зелената нишка на кълновете им, изшилени към слънце и живот - като надеждата на Балю и на Янка, които за последен път слушат шума на листата и на звездите...


Публикувано от hixxtam на 18.10.2005 @ 23:58:29 



Сродни връзки

» Повече за
   Други ...

» Материали от
   eshach

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

07.02.2023 год. / 17:08:41 часа

добави твой текст
"Еписто 24 - Ден на медния ветленик" | Вход | 3 коментара (5 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Еписто 24 – Ден на медния ветленик
от libra на 19.10.2005 @ 09:58:45
(Профил | Изпрати бележка)
тук забравих да гласувам..


Re: Еписто 24 – Ден на медния ветленик
от sradev (sradev@о2.pl) на 19.10.2005 @ 10:28:31
(Профил | Изпрати бележка) http://aragorn.pb.bialystok.pl/~radev/huli.htm
ех тия твои съдби


Re: Еписто 24 – Ден на медния ветленик
от Eshach (eshach@abv.bg) на 19.10.2005 @ 23:32:30
(Профил | Изпрати бележка) http://www.yotto.hit.bg/
Само гледай!

]


Re: Еписто 24 – Ден на медния ветленик
от copie на 20.10.2005 @ 01:13:47
(Профил | Изпрати бележка)
не, не им е за последно :)))

]


Re: Еписто 24 – Ден на медния ветленик
от miglena (feichka_migli@abv.bg) на 20.10.2005 @ 14:43:18
(Профил | Изпрати бележка) http://www.miglena.net/
странно обяснима и логична изглежда съдбата,
като чета разказите ти отзад-напред ...

размислих се и върху това:

"когато човек успее да надвие на сърцето си, той е надвит от всички и от всичко"

;~)