автор: eshach

Здравей, здравей, здравей!

Ето че дочаках отговор от теб - о, чудо, благодаря ти, Господи! - и още преди да разбера думите и да вникна в посланието ти изпитах възторга на Орфей, когато сред лигавите подземни твари, сред отблясъците на серните огньове, сред миазмите на гнилоч и плесен, сред блясъка на безсрамни очи и бели зъби в окървавени пасти мернал ефирната туника на Евридика, усетил неземния аромат на тялото и, полъха на леките и стъпки, нежността на усмивката и...

Е, и тя като теб е била ухапана от змия - тя от завистта и лицемерието, от злобицата и алчността на другарките си, приели формата на скрита в пролетните цветя пепелянка, ти - от отровното същество, което толкова дълго време сама си отглеждаш в плахата си душица. Сега аналогията ме кара да мисля как ще съблазнявам Персефона и ще се подмазвам на Хадес и какви титанични усилия ще ми коства да не се обърна да те погледна като тръгна да те извеждам от Преизподнята, която сама си сътворила за себе си, но май ще оставя всичко това за после, още повече че не знам дали ще ме последваш и едва ли някога ще науча...

Разбира се, въпросът ти какво да правиш е повече знак на отчаяние, отколкото желание за отговор. При това аз не зная какво трябва да правиш ти, и не искам да ти давам съвети, защото не съм от хората, които следват чужди съвети, заповеди, изисквания, ограничения, разрешения, забрани, задължения и други такива, не следвам също така своя собствен страх, защото ако тръгна да бягам от него означава да му се предам, да спра да мисля за друго, да спра да чувствам друго освен лепкавата му паяжина, оплела сърцето ми, и няма да ми остане порив, надежда, време за любов, но това са си все мои работи. Ти предпочиташ да живееш със страховете си, така да бъде, не ти се бъркам, приличаш ми на онзи мой приятел, който се зазида във Въловата дупка, защото не му се щеше да се е раждал и копнееше да се върне отново в утробата, и от нея назад да извърви целия онзи стремителен и безконечен път през Бездната, за да се превърне постепенно в първия и единствен тогава атом на Мирозданието. Не го разубедих, не разубеждавам и теб - когато човек успее да надвие на сърцето си, той е надвит от всички и от всичко. Моята работа е по-проста, и смятам да я довърша - ще ти разкажа поредната си история, и дано те съблазни това, че ще бъдеш нейния пръв читател, ако, разбира се, не анулираш пощата си в желанието си да се скриеш от мен, т.е. от своите колебания и страхове.

Тази история е от много отдавна, от Еднаквите векове, които са се ширели надлъж и нашир във времето преди изобретяването на часовника - тогава времето си е стояло еднакво през цялото време, а не е изтичало като сега през циферблата от океана на бъдещето към блатата на миналото секунда след секунда, минута след минута... Почти не я помнех, ако не беше ми я припомнила в детството ми баба Пета, на Христо Пурека майка му, прочута врачка и баячка, която с дървена лъжица брашно, шепа боб или вретено вълнен конец така разбридаше миналото и бъдещето, за да ги сплете пак насгода на човека, че я търсеха всякакви от Бяло море до Карпатите и от Адриатика до Черно море. Припомни ми я с песен - за всяко нещо в моето село Ъглен песен се е пяла тогава, в Еднаквите векове, след това песните са се изтекли в миналото, и останала само по някоя бабичка от време на време и от случай на случай да си припомня по някоя. Та ето за какво ставаше дума в песента на баба Пета.

Живял съм навремето си като някой си Балю, накрай Шагерската махала, на брега на буйна Вита, къща кирпичена, с плет преградена вътре за хора и животни, курник, дръвник, бостан и нивици като проснати кабаници, две крави и една юница куца, труд голем и файда никаква... И съм се заергенел, откак се поминали тате и мама, и то нали не пита сърце затрито сиромах ли си, или чорбаджия, че на твойта севда е то сайбия - съм залюбил Янка, царицата на момите, както е месечинката ясна насред звездите... А и тя - мене!

Очите си изгледахме едни в други - тя на вратницата заран, аз изкарвам добитъка на паша, аз на плета вечер - тя с котлите калайдисани на кобилицата ситни след майка си. Тръгнат на лозе, по копан или по жътва - аз още в тъмницата съм ги преварил и съм легнал в черното тръне до Кукувишката гора, или зад дедовото Лалково дърво, или по синурите над Кърджалийската стена - дрен и свинака през мен да прорасте - не шавам, само да я мерна по пътя, задянала в цедилото некоя черга за постилане или некое гърне за бурения или бобец... Така се гледахме комай две години, докато да събера смелост и парици, та купих от Тетевен бъклица черешова, нашарена и нагиздена, напълних я с вино от моя терез, и я проводих на Янкин баща по моя чичо Трифон - за годеж да приказва.

Върна ми я. Непипната.

И така девет пъти. Девет пъти чичо Трифон обува нови козиняви с гайтан обточени потури, гайтанлия елече връз кенарена риза, ален пашмаклийски пояс, щавени цървули, бели тепани навуща с черни върви, ягнешки чер калпак, мушва каракулака в пояса и петльовото перо в калпака, и тръгва. Моята бъклица за годеж да носи. С моето вино. И ми я връща непипната, гледа в земята, хъмка през зъби и ме кандърдисва друга мома да си пробирам, тая да я забравя.
Мина пета година, десети път дойде ред да пращам чичо Трифон, и тоя път не бъклица, а меден ветленик пак от Тетевен купих, налях го с вино, презрамчи го той, тръгна. Нема и час, върна се. Влезе у нас, седна на дръвника, сложи ветленика в краката си. Стоя и го гледам, чакам да продума. Рече:

- Тоя път го оттикна, татко и де, оттикна го и го опита - дай, вика, да близна, да не ти троша хатъра... Ама майка и като скочи - да не си смеял, не е ни Янка за женене, ази си Янка не давам, че ми е млада глупава, не може рано да стая, не може гозби да готви, делийски гозби, бекрийски! И се завтече извътре, и стомна вино донесе, и ветленика допълни, каквото бащата бе пийнал. И го дръпна от ръцете му, та го бутна в мойте - дано вече хванеш вера и ти, и който те е пратил, че тая работа нема да я бъде... Янка я беят иска, в чифлици бели да шета, бели гердани да ниже от мермер бели бисери...

Само го чаках да си тръгне, претичах до Янкини, затулих се зад сламника и гледам - по двори Янка ходеше, бели си пръсти трошеше, по птичка хабер пращаше - де си бе, Балю, да додиш, да додиш, да ти пристана... Викнах я да дойде по-близо, сговорихме се бързо - като приспи мама и тате да отключи златни сандъци, да вземе тънки дарове, и двамата да побегнем, че Янка мен ми пристава.

И тъй, речено-сторено, не беше изгрял още месецът и Янка излезе от тяхната порта, задената с даровете си, и с нея се нишкахме покрай плетове и дувари, докато излезем от село, после прегазихме Вита и хванахме пътя през горите по Белия бряг, и като стигнахме Михалковския геран намерихме най-гъстото в гората, наринахме шума, застлахме чердже и легнахме да спим под моята кабаница - без да се пипнем дори, гърбом един към друг, изтръпнали от копнеж, примряли от щастие...

От онези времена само нощта е останала непроменена, защото тя е прозорецът ни към вечната вселена, и ето я, преваля вече, затова дай да наринем от шумата на сухите си спомени, да се заровим и ние с теб в шумящите дъхави листа на тази и всички други отминали есени, на тази и всички други предстоящи есени, като семена, които търпеливо чакат живата вода на пролетта да пресуче зелената нишка на кълновете им, изшилени към слънце и живот - като надеждата на Балю и на Янка, които за последен път слушат шума на листата и на звездите...