автор: Marta

Не порастнахме, ей, не порастнахме.
Раните ни по-големи от нас станаха.
Не зарастваха, а се срастваха,
все по-голяма зяпваше ямата,
все по-дълбока зееше дупката,
хищна опитваше се да ни погълне,
сменяха се чертите ни, бягаха
изражения светли и тъмни.
Сменяха се лицата ни -
летните душаха ги есенни, зимни,
все се надявахме - ще просветне,
ще се оправим, ще се размине...
все се молихме, мърдахме устни,
беззвучно, почти безшепотно,
пръстите стискахме и отпускахме,
страх даже от екот на ехото...
Ще ни погълне, знам, ще ни глътне
бавно може да ни преживя,
може внезапно да свърши...
Може пък да е бяло до лилаво.
Не порастнахме. Нищо. Недоузряхме
Все ще съм привърженик на зеленото.
Стиховете като пописвам, грях ми е,
така му бягам някак на времето.