автор: lale

Смешно ли е да подскачаш по улиците, когато си вече голям?

И да е смешно. Все едно.
Така ми растат крилата. Ако не подскачам, ще увехнат и окапят. Не съм много сигурен дали после ще ми поникнат други.

Понякога ходя бавно, защото е тържествено. Представям си, че около мен има много хора, посветени на някаква кауза. Важна и благородна. Така и аз ставам по-благороден.

Но по-често тичам, защото не ме свърта. Това е малкото дяволче. Или пък аз си мисля, че е малко? Ами ако е расло заедно с мен? Значи може и да е дяволче с бяла брада и бастун. Но пък рогата му още просветват - черни и лъскави.

Спирам пред една витрина, защото е шарено. Тротоарите също са шарени. Но не с цветове, а с хора. Срещу мен върви момиче със светнало оранжево лице. Сега разбирам защо е облечена в черно. Контрастът е по-добър.
Тъмни дрехи, чисти мисли. Почти като в реклама на прах за пране.

Мушвам се в някакво кино. Купувам си билет и пуканки, защото така правят всички, както ми обясни тъжната жена на входа. Става ми мъчно за нея, без да знам защо. Мисля си, че може би е гледала филма, който е бил тъжен и досега е плакала. Сега щях да разбера.

В салона всички дъвчеха. Задъвках и аз.
В зъбите ми се забиха парченца пуканки, а устата ми пресъхна и се напука.

Появява се бял екран.
По него прелитат фигури, мисли.
Музика. Светлини.
Не разбирам сложните думи, но гледам ръцете и очите.
Също и раменете.

Чувам подсвиркване от по-задните редове.
А, на мен ли свиркат… Бил съм се изправил и съм им пречел да гледат.
Да, вярно - изправил се бях и таман мислех да направя последната крачка.
Или може би първата.

В този момент обаче всичко свърши и ме заля оглушителна светлина.

Ще се свия тук, на последния ред.
Ще изчакам пак да се стъмни.
И когато се появи белият екран, ще прекрача.