автор: plamen

Или за човека и поезията...

Вече толкова години всеки ден с уморените си, зачервени от взиране очи на критик се вглеждам в литературна пустиня, осеяна с пясъчни дюни, напечени камъни и пресъхнали корита на някогашни ручеи и могъщи реки... Уви, жарещото слънце на всекидневието и комерсиализма, на суетните помисли и гнъсните щения (тук по памет цитирам не разни литературни еднодневки, а недостижимата Юдит Халтенбрунер!), да, това безмилостно (а иначе раждащо Живота!) слънце пресушава не едно творческо вдъхновение, не един, не два, три, четири, пет, десет, двайсет и т.н., и т.н. таланти! Ех, някога нежно ромолящи ручеи и бистри езера то без жал превръща в мизерни локви и прочее... А най-често ги пресушава напълно!
О, тази пустиня, която днес, уви, е населена с толкова дребни гризачи и пълзящи влечуги... И като че ли е почти напълно лишена от птици, от горди, и мощни криле! И, разбира се, разбира се, създаваща някак си, като че ли от само себе си, не друго, а тъй бленуваните от жреците на посредствеността пленителни, но... измамни миражи! Коварни миражи, които вкарват изкушения, жадния за поезия, но, уви, наивен читател в поредната естетическа клопка!
Ех, картината не е толкова мрачна, защото след много, и много километри упорит вървеж, след лишения и стоицизъм, осланяйки се на своя буден ум и усет (тук неволно започвам да рецитирам завладяващите стихове на инж. Чолаков!), съхранено чувство за естеството на Словото и Духа, човек би могъл да открие и някой истински оазис, нали? И, слава Богу! Но как да достигнем живителния извор, клокочещ омайно в могъщите коренища на палмите, без следите на знанието, отпечатани така ефимерно върху пясъчните дюни? Да, толкова крехки пред вероломството на пустинния вятър са тези следи... И тук ни идват на помощ ония скромни и благородни хора, без които камилският керван би загинал сред пясъците, а жадният пътник би се превърнал в синкавобял скелет, безмилостно брулен от пясъчните бури и житейските несгоди. Да, такива хора има и един от тях е казал скромно за себе си:

В полето на изящната словесност
не искам да съм танк, нито базука,
и затова мълча предимно... Тука
обаче няма как, защото е известно,

че с мен съдбата хич не беше строга,
тя срещна ме с Чолаков и Психеев -
наред със Омир, Платон, Птолемей
открих и тях! Затуй не мога...

(и т.н., и т.н. - и още, и още проникновени, разтърсващи стихове!!!)

Да, сигурен съм, веднага сте познали вълнуващия стил на о.з. ("от запаса", сега му казват "от резерва") подполковник Иван Генадиев Маринов! Подполковник Иван Г. Маринов - човекът, превърнал "Н"-ското поделение в истинска школа за таланти! Нещо повече, в мощен ретлансратор на поетичи послания... Именно той пръв издаде "Вампириада", вярно, според някои хора тя била уж "съмнителен опус", но... Опус! С главно "О"! А кой вдъхнови младите преводачи още в казармата да се заемат с тежък, но благодарен труд, навлизайки в необятния свят на Юдит Халтенбрунер, г-жа Н'Комо и още, и още бележити творци? Кой, в крайна сметка, създаваше на поети като Пантелей Психеев и инж. Чолаков условия за поетични триумфи, когато Окръжното управление на народната армия бездушно и строго ги "вземаше" за много безценни (за литературата, то се знае!) дни и месеци запас? Хвала, г-н подполковник, поклон, дълбок поклон! На многая лета! И... наздраве!

==========
Бел.ред. Това проникновено и мъдро слово на проф. Диньо Заврев в същност е тост, произнесен от мастития критик на тържествената вечеря в чест на 70-годишнината на подполковник Иван Г. Маринов. Милото тържество се проведе наскоро в бившия стол на "Н"-ското поделение, сега ресторант "Херкулес". Цитатите са от нашумялата поетичната автобиография на подполк. Маринов, предизвикала вълнуващи преживявани за благодарната литературна публика. Ех, както винаги геният на зависта не пропусна случая, опитвайки се (разбира се, при пълно фиаско!) да окаля както именития юбиляр, така и проф. Заврев ... В литературната рубрика на в. "Полезни изкопаеми" някой си П.Г. (показателно е, този недостоен човек дори не е посмял да изпише истинското си име, криейки се зад някакви позорни инициали!) сравнява самия подполковник с някакво си уж изкопаемо, а за зачервените очи на професора изказва своя уж иронична "хипотеза"... Но нека отминем с презрение тези недостойни и жалки подмятания, нали не някой друг, а именно подполковник Маринов на друго място бе казал:

Какъв би бил героят ми лирически,
ако изплашен пред врага се шашне?!
Не, той герой е, мисли стратегически,
кален е в боя и държи "Калашник"!