Просто така...
Аз те търся в следите по пясъка.
Вдишвам заедно с теб във нощта.
Търся нашия изгубен свят.
Не намирам утеха.
В нощите студено е без теб.
А сълзите от стъпките,
единствени следи от мен,
напомнят, че от тук съм минала
и съм те търсила...
Загубен е света, който
с много обич и труд
с тебе градихме години.
Вече няма надежда.
Небето плаче.
Това не са ли сълзите ти?
Плачеш ли?
В тъмното плача.
И не мога да спра да се питам
кой е победител в тази
така безсмислена борба на необичане?
Кой падна първи, останал без сили
върху спомена, кървящ,
като залеза, със който се сбогувахме?
И кой пак пръв ще се изправи?
Ще съумее ли съдбата
живот на две делен да ми ориса,
Във нощите да съм до теб
И с тебе да е пълен моя ден,
за да оцелея?
Есента е сезон за необичане...
13.10.2005г.