Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 461
ХуЛитери: 0
Всичко: 461

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСкитница
раздел: Разкази
автор: mai4ka

( началото и края на едно лутане)

На Душата и беше студено. От дни наред скиташе. Как така се загуби? Колко и струваше да се освободи, а сега... Не знаеше какво да прави със свободата си. Не беше тъжна. Не беше и радостна. Нито самотна. Само замръзваше.
...........

08.09.1996 г.
Отдавна я беше затворил.
Един ден тя осъзна че ще я убие. Съвсем скоро. Какво да прави? Заля я паниака. И безнадежност. А така и се живееше! Няма да се предава! Няма! Няма! Няма!
Онази нощ... Видя светлинката през решетките. После някой отключи и надникна в затвора и. "Какво видение!?"
- Здравей. - усмихна се то.
- ...!!! Ами... Ъъъ... Здравей...
- Как си? - попита нежно гласче - като полъх.
По-скоро усети думите, вместо да ги чуе.
- Аз... аз... Какво си ти? Как стигна до тук? Защо... Не разбирам! Толкова си красиво!
- На кой въпрос да ти отговоря първо? Аз съм като теб. Една душа.
- Ама ти си красива! Прекрасна си! Не си като мен. Ах, как сияеш...
- Хахаха... - засмя се звънливо. - Така си мислиш. Всички сме красиви.
- Аз не съм. Толкова съм черна. И така съм кална. Не виждаш ли? Той затова ме затвори. За да не вижда никой бездната, която съм.
- Кой ти каза? Ти си като всички останали души. Прекрасна си! Тъмно и черно е само това което те обгражда. Тъмни и черни са само пазачите отвън. Бездна е само затворът ти. А ти светиш. Светиш като мен. Кристално чиста. Наистина ли не знаеш?
- Недей! Не ми говори така! От години съм сама тук. Имах време да помисля. Разбрах много неща в самотата. Аз съм самото зло. И той ще ме убие, за да не мога да вредя вече на никого.
- Знам. Аз всъшност затова дойдох. Той не разбира, че не би могъл да жив без теб. Не разбира че точно затова го боли. Ти си огън. И с колкото повече прегради те обгражда, токова по-силен става пламъкът ти. Знаеш ли че не живееш на едно исъщо място? Само така ти се струва заради тъмнината. Той слага стени. Ти ги изгаряш. Той посажда гора от тръни, за да не може никой да те достигне, но ти ги поглъщаш. Той издига планини около теб, но и тях помиташ. Душите не живеят затворени. Те искат да могат да са свободни и когато ги затвориш, се хранят със ограниченията си. Толкова си пораснала че Tой вече не знае как да те крие. Изгаряш го отвътре. Болкта е непоносима за смъртен. Затова иска да те убие. Боли го. И не издържа. Ако те пусне поне за малко навън, ще се успокоиш и нама да гориш толкова много. Но той не те пуска. Затова дойдох аз.
- Хм... не ти вярвам! Щом е тъй със преградите. Ти как ги премина? Нима ги има само когато искаш да минеш отвътре навън?
- А... не. Преградите са си прегради. Аз... издебнах Го. Нощ е. Пазачите са уморени. Приспах ги с танците си.
- Ами планините? Тях как премина?
- Няма ги вече. Нали ти казах че си ги помела с времето.
- Ами гората от тръни?
- Еее... нея я преминах пеша. Малко се поубодох, но ще ми мине.
- Почакай! Сега те виждам по добре. Та ти цялата си в рани. Нека ти помогна!
- Всъшност... Да. Май чувствам слабост. Но наистина не знам, как можеш да ми помогнеш. Аз дойдох да спася теб. Да ти покажа пътя навън. Да излезеш. Да спреш да гориш всичко наред. Може би когато болката Му намалее, ще се откаже да те убива.
- Но защооо... Защо го направи? Блясъка ти намалява. Умираш. Струваше ли си?
- Е.. не знаех, че ще умирам когато тръгнах да те търся. Ох... Къде ли съм сложила ключа?
- Какъв ключ?
- Почакай... само да си спомня... Да. Ето го... Вземи! Това е ключа от последата преграда. Нея не можеш да изгориш. Като от стъкло е. Виждаш всичко навън. И теб ще те виждат. Но няма да можеш да излезеш ако е заключена. Откраднах ключа от един пазач. Бързо... бягай... излез навън... докато пътя още е свободен.
Светлинката беше отслабнала съвсем. Мъничка като звездичка в дланта на дете.
- Не ми отговори. Защо... Защо? Струваше ли си?
- Да... струваше си... обичам те... - шепота потъна в отлитащото и блясъкът угасна. Тя се превърна в песъчинка.
Някои казват че душата тежала четиринайсет грама, но тази беше много, много по- малка.
Отнякъде подухна вятър. Повдигна я и я понесе към пламъците.
Другата душа не издържа. Огъня които беше избухна със сташна сила. Развилня се. Обгърна всичко около себе си. Стихия от болка и мъка. Огнени лавини завладяха тъмнината.
"Господи! Защо! Аз... Аз не знаех! Защо трябваше тя да умре? Беше толкова красива! Защо не взе мен? Защо и трябваше да ме търси? Защо... Защооо... Искам аз да умра! Вземи мен! Неее... Това не е вярно! Не е... не е... не е..." - Бушуваше. Изпепеляваше. Поглъщаше... Без ред. Без посока. Без мисъл за после.
Изведнъж ужасът свърши. Душата се оказа свободна... Беше опожарила всичко. Нямаше какво повече да я задържи в това тяло. Нишо не и остана. Нищо!
Гледаше го отгоре. Някакво тяло. Живо. Но с толкова празен поглед. И правеше такива никакви движения. Очите се въртяха странно и сякаш не знаеха накъде да погледнат. Ръцете се лутаха. Искаха да прегърнат... Да стигнат нещо или някого. Трепереше тялото. Краката му омекнаха. Свлече се на земята. Събу си едната обувка и я загриза.
Мразеше го! Ах, как го мразеше! "Той уби красотата. Ако не беше слагал всички онези прегради, Тя нямаше да се нарани до смърт. Нямаше..." Мразеше себе си! " Защо не умря по рано? Защо се стигна до тук?" Мразеше и нея! "Какво и трябваше да се вре в тръните? Защооо... Обичала! Защо мен? Не съм я молила да ме обича! Защо не заобича някоя по открита душа? Защо?"
Въпросите прескачаха един през друг. Мразеше. Плачеше. И пак мразеше! И пак плачеше! Изплака морето...
После... нали Душа. Дожаля и за тялото. Така се беше оплело с връзките на обувките, че щеше да се удуши. Опита се да се върне. Не можа. Беше опустошила всичко. Нямаше за какво да се задържи. Постоя... Постоя. Направи още няколко опита и...
" Ох, какво повече да направя? Нищо не остана. Но... Онова създание искаше да живея. То се жертва заради мен. Не бива да обезмислям жертвата и. Не мога! Трябва да си намеря място. Трябва! Нямам работа тук." - обърна се. Погледна тялото за последно с много жал и излетя през прозореца.
Мина покрай морето. Пусна песъчинката и тя се загуби сред всички останали песъчинки. " Няма да ми е мъчно, че не знам коя е моята. Тук тя ще е на мястото си. Та те са еднакви. Всяка от тях е обичала... И не се е предала. Дали има нов живот за тях? Дали..."
...............

На Душата и беше студено. От дни наред скиташе. Как така се загуби? Колко и струваше да се освободи, а сега... Не знаеше какво да прави със свободата си. Не беше тъжна. Не беше и радостна. Нито самотна. Само замръзваше.

Срещна различни души по пътя си. Някои много открити, някои не чак толкова. Някои само зърна. За други само предположи че ги има. С трети се запозна и говориха дълго. Така както винаги е искала. Така както никога не е могла. Доста неща научи, още повече останаха неразбрани... Всяка душа живееше с въпросите и мечтите си, с копнежите и вярата си в своя си свят...
Скиташе. Търсеше. Дано да издържи! "Трябва! Заради нея! Студено ми е. Замръзвам..." - Отчая се.

- Остави. Мъртво е. Тук няма душа.
Гласът долятя някъде отгоре.
Втурна се натам. Силите и привършваха. Надникна през прозореца. Господи! Бебе. Новородено. Акушерката нещо правеше с него. Но се отказа. Остави го. " Неее..."
С последни сили намери пролуката. Запромъква се през нея. "Още малко... Бързо. Трябва! Мога!" - Пълзеше... - " Още малко... Още съвсем мъничко... Само... тялото...дано да е живо тялото! Чакай... идвам... моля те! Заради нея! Чакай! Аз..." Светлинката почти угасна.
Чу се писък. Най- красивият на този свят...
" Да! Успях! Да! Да! Да! Успях..."
- Я, аз си мислех че не оцеля, а то какъв живец извади! Голям юнак ще стане от тебе. Душичка малка...


Публикувано от BlackCat на 09.10.2005 @ 10:06:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   mai4ka

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

За баба ми Полихрония (из спомените на Джимо)
автор: Zvon
1267 четения | оценка 5

показвания 17135
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Скитница" | Вход | 6 коментара (11 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Скитница
от feniks на 09.10.2005 @ 12:01:40
(Профил | Изпрати бележка)
Толкова безумна нежност струи от написаното...силно и истинско е и...разплакващо ме...


Re: Скитница
от mai4ka (maichka@abv.bg) на 09.10.2005 @ 13:50:56
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, feniks!
:-))) Усмивка за теб!

]


Re: Скитница
от libra на 09.10.2005 @ 10:28:55
(Профил | Изпрати бележка)
mai4ka това което си написала..
ако кажа, страхотно е ще е клише коментар, но нямам други думи, с които да изкажа колко ми хареса и като текст и като усещане..
!!!


Re: Скитница
от mai4ka (maichka@abv.bg) на 09.10.2005 @ 13:57:33
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, libra!
:-)

]


Re: Скитница
от angar на 09.10.2005 @ 10:25:39
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Душичка малка!
Разплака ме!


Re: Скитница
от mai4ka (maichka@abv.bg) на 09.10.2005 @ 14:00:24
(Профил | Изпрати бележка)
:-)
Недей да си тъжен, Ангар!
Аз не съм.

]


Re: Скитница
от lo на 09.10.2005 @ 14:07:55
(Профил | Изпрати бележка)
така се случва с душите в нашите представи, а какво е в действителност, някой ден ще го узнаем
дано да си била добра пророчица, така както си добър автор на този докосващ текст


Re: Скитница
от mai4ka (maichka@abv.bg) на 09.10.2005 @ 14:36:21
(Профил | Изпрати бележка)
Май стана тъжничко за неделя сутрин.
Извинявам се което.
Съвсем не помислих.
Благодаря че прочете, lo!

]


Re: Скитница
от mim на 16.10.2005 @ 05:06:50
(Профил | Изпрати бележка)
Много силен текст! Поздравления!


Re: Скитница
от mai4ka (maichka@abv.bg) на 16.10.2005 @ 06:12:47
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, mim!

]


Re: Скитница
от cefuleSteven (cefulak@abv.bg -реален е) на 29.04.2006 @ 20:56:52
(Профил | Изпрати бележка) http://cefules.net/
"Приказки за психологията" така виждам едно заглавие за бъдещ сборник от твои изследвания които съживяваш като разказ и притча за да направиш размисъла за душата по-достъпен и по-приемлив от всеки.
А изстрадалата душа наистина е толкова чиста колкото и детската.
Един от изводите които си направих докато четях притчата ти.