Като последна смърт те изнамирам
с отчаяната мощ на мойта безсветовност -
чудодейно да получа твойто вещество
след низ от превращения. Стани:
от дъх на макови полета в моя сън,
от облак на забулваща сияйност,
през който сякаш те прозрях,
от древната възвишена боязън,
че съм низвъргната отвъдност,
която късно свойто странство е съзнала;
дойди - като последна смърт, подир която
аз повече не ще преобразувам
с гърч съществото си, безсилно да роди
от себе си денят ни.
Защото съм мъртвец, посягащ да създава.
Да бях аз сам пресътворим, тогава
с възвърнатата първозданност ще те имам.
Проблясва следа от теб през усет предвековен;
и в изстъпление едва дозети,
пак мигом чезнат твойте очъртания.
Каква стихийна сплав, каква ли тайна
частица, удържаща вселената, да диря,
каква отрова, с която да зачене пустотата
на всичките проклети далнини ?
Но пак плода предвкусвам,
градино съкровена. Пак заклинам
за въплъщение вратите ти незрими.
Предвиждам те от бяло злато. Като корен
живецът ти да избуи из пръстното не-биване.
Каво подобие в основата да сложа,
разтворен сам всред пепелна без-същност;
как в предбитийния ми мрак ще се огледа
часът на твойта ведрина ? Ти, смърт неименувана...
А някой в мене свръхдушевно,
бе страх, разковничето знае:
гадания и чарове захвърлил,
ще преобърна случаят безверен,
ще отрека което те отрича. И знам,
тогава Пребъдващият ще те сбъдне,
теб, дъще на копнежа, сестро на духа ми,
последна смърт, в която ще възкръсна.
В молитвения мрак - неумолимо -
пришества твоето спасение.