автор: feniks

Някога някой
ме обичаше.
Уморих се -
до събуждане.
Някой върви
по следите ми.
Не търся
някога.

И луната безсрамно
ме гледа.
Наднича в мен -
без разрешение.

Взряна в липата
дълго пресипвам от
птичо безгласие.

Тъмна съм,
като икона
на кръстопът.
Грешница!

И се крия
в пепел от бисери -
наранени слънца.

А трамваите
преливат от
човешки бездушия.

Сляпо те търся,
като кукувица .
И венец си слагам
от диви рози.

Изсипа кръвта
върху мене,
а после
си тръгна.

Устните ти ме викат
на прага.
Да избера ли
твоето бесило?

Не ме докосваш,
но тези длани
силно крещят
по мене.

Някой още
върви в следите ми,
когато сънува.

Излъгах.
Аз търся някого,
но... тихо и
само на ум.

Аз търся...
настръхнало мълчание
с дъх на есен.

Умора и чакане
до последното събуждане.
Уморих се,
до твоето събуждане.

Някога - обичах.
Някой -
ме обичаше.
А сега?