автор: meiia

Нищо, нищо не постигнах.
A нямам си красиво оправдание.
Дори до тебе никога не стигнах,
в лабиринта на изкусно наказание.
Не ме приеха даже близките.
Далечните така не ме познаха.
Страстолюбивите ме искаха.
Ехидните в лицето ми се смяха.
Научиха ме нищо да не казвам:
кога, защо и колко съм сломена.
Да не опитвам да им се доказвам,
щом към добро съм променена.
Живея като в няма епитафия.
Жестоко е да се усещаш мъртъв.
Без име, без любов и биография.
Това е смърт. Защо да го увъртам?