автор: Mojsei

И чичо и вуйчо са писатели, но аз искам да пиша като вуйчо, а това, което напиша прилича досущ на творбите на чичо. Това малко ме пообърква, но напоследък се опитвам да комбинирам и от двамата и откривам невероятни предимства да преписвам от двама автори, а не само от един.
Вуйчо пише проза и процедира по следния начин - сяда и се концентрира така, докато на небето му омръзне и почернее. Тогава обикновено "нещо"-то в него се преобръща и сълзите му потичат, но обратно, така че той може с перото да си топи в душата и написаното е толкова трогателно, че жените от махалата направо зарязват къщната работа и хукват през дворовете, но пък вуйчо е сламежлив и вместо него ги посреща чичо с възхитителните си стихове и горките женици се прехласват пред поезията му. Това е проблем, който скоро ще бъде обявен като един от глобалните проблеми на човечеството.
Но бях започнал с писането на вуйчо. Хубаво пише, завиждам му, но някак си все обратно - като плачът му. Например, в някои от творбите си убеждава многобройните си читатели, че не хората са приковани към земята, а тя е прикована към няколко клинци, които дядо, с помощта на баба, направил по специална технология, но тази история друг път ще ви разкажа. Също така по обратен начин разказва и историята как дядо направил звездите с камъни, натрошени с юмруци. А пък историята за това, как дядо накарал небето да почернее, направо я преиначава и то само и само да угоди на съвременната мода в писането, но тази история е и семейна тайна, така че няма да споменавам за нея. Но аз го оправдавам. Той е живял във времена, когато водата е текла червена, защото и кръвта на дядо била с такъв цвят, а той не успял да се справи с тази ситуация - просто не успял да промени нещата, от което пък произтекли неблагоприятни събития за семейството. А работата е следната - тогава родителите живеели само в името на децата си, нямали собствен живот, той бил обречен на бъдещето, един ден децата да живеят по-добре. Родителската жертвоготовност била невероятна - майките и бащите умирали с грейнали от радост очи, с мисълта, че децата им ще живеят по-добре от тях. Поради това, те бързали даже да си отидат по-бързо от този свят.
Затова плачът на вуйчо е обратен, но пък хубаво пише. Разплаква публиката. Само да можеше да си плаче някак си нормално. И реших, ще пиша като него, но ще плача като чичо, защото той го прави като всички други - лицемерно и то виртуозно. И как го прави?
Чичо пише поезия. В същност, той е написал само едно стихотворение, което се сътои от две части и втората му част той сменя конкретно, в зависимост от аудиторията си. Затова не вуйчо, а именно чичо е любимец на жените от махалата. Елате и ще се убедите! Сутрин, преди още да са се събудили, дамите от махалата минават покрай двора ни, викайки:"Чичо…чичо!" И чичо събира заявките за деня - на коя чушкопекът не работел, на коя пилците се нуждаели от повторно преброяване, на коя капачките за буркани се нуждаели от ремонт…И казва с приглушен глас:"Написах ново стихоторение!" от което очите на дамите заблестяват по странен начин. Как да не ти се прииска и ти да плачеш така?!
А махленките не могат да скрият възхищението си и му дават словесен израз:
-Да не ти се надява, чичо! - казва една пъргава поетеса. - Голям поет си, а аз да не зная досега?
-Хубаво!-казва друга.
-Ах, мръсник такъв! Как не съм знаела досега, че си такъв душегубец, звездоброецо!? - топи се трета.
Та това ми е равносметката. Исам да пиша като вуйчо, но да плача като чичо…Това е! Вече съм го решил.