автор: vui4o

На всички които харесаха разказа


И колкото повече за любов
се напрягам да пиша
писеца все се отвръща,
чувам как тате въздиша
и пред мен се възправя къщата.

Слушайте, слушайте, слушайте:
Време пределно. Мъжете като челици
разбивали с воля скалите
и ръста си мерели по спиралите
дето предяли орлите,
хихикали в храстите зелени лисици,
а както във всяка древна поема,
предсказана от орисници
водата била е червена, червена , червена.
Огромни ръстове. Годините змейове същи.
Сещам се смътно , бях малък
баща ми започна къщата.
Помагал съм, носел съм камък,
препънат от възрастта си ,
премазал съм пръст , че съм паднал,
впил съм в раната устни и ......ясно
сега се сещам, да, пред нея
изрекох клетвата гласно:
„Някой ден, тате, ше те възпея."
Той видя кръвта ми алена , ахна
докосна треперещ ръката,
а сетне продума плахо :
„Мама му стара! Та тя е червена като водата"
Ааа, не бива, кръвта вода не става -
през стиснати зъби изрече,
грабна пребитата брадва
и към нанякъде се завтече.
/Навсъде- сетне разбрах -съзидал мостове
които верни да пазят-
кога човека минава отгоре
то свойта си кръв да не гази/
Когато се върна грабна лопата,
притаи се, нещо задебна,
скочи, ръгна земята в ребрата,
а тя се загърчи и току побегна:
„Не си ме ти създал-
не съм ти длъжна."
Така е- кимна тате -знам че си кал-
но си ми нужна".
И се сборичка със нея.
Укроти я, а на пръста и отгоре написа:
„Никой самин не живее.
Така сме орисани."

Слушайте , слушайте, слушайте:
Чуйте ме листопади, комети и птици,
чуйте дървета,хора, микроби,
ще говоря на всички езици,
чрез които моята рима,
подобно на нишка незрима,
ще отмотае от кълбото си бяло
частици от неримната струна
на човешкото черно тяло.

Тате захвана темела.
Седем дни блъскаше камънака.
Дене роеше искри от удара на лопатата,
събираше ги в едно сито,
а ноще пресяваше
и по-едрите ярки хвърляше на небето.
Така съм запомнил звездите.
И вдигна до първия кат градежа,
но една утрин божа намери го свлечен
и пред съдбовната неизбежност
навъсен баща ми изрече:
„Ще трябва някой да се зазида."
Днес никой не знае такова строителство
Страшно беше. Безсмъртно.
Тате хлипаше. Мама бършеше му сълзите
да не капят връз хоросана ,
да не го размият , по плъттен
и здрав дома ни да стане.
Аз седях на кръглия камък
и мисълта ми не можеше да прихване.
Защо татко зазижда мама?!
В ума ми е запечатана
последната нейна къдра,
как прещипана между две тухли
се процеждаше като кръв прясна.
/Когато след време порастнах
много пъти съм търсил мястото.
Драл съм мазилката , чегъртал съм хоросана,
но никога не открих къдрата мамина./
Тухла след тухла, стена след стена
градежа растеше. Една глава побеля,
а аз чувствах как прииждат ми сили.
„Татенце , мили -се чувах да шепна-
как въздигна с две голи ръце,
това което и днес не мога да донапиша,
преливащо от моето тясно сърце,
към двете ми детски шепи"

Слушайте:
В ранната привечер
омотала света в черно -бялото призрачно
неначенато свое магичество,
чрез една елексирна луна,
която натиква светлината като във дупка,
помогнат от свойта вече зрима вина,
баща ми тури чучката.
Слезе от покрива.Вдигна глава .
Не знам, що виждаше в мрака,
но закри с длани очите си сиви
и непоколебимо заплака.
„Недей, тате -жално блейнах- не бива",
но той ме отблъсна със лакът.
„По-добре да беше майка ти жива"
От този миг сякаш преминал
животната точка връхна,
взе да линее, стопи се и рухна.
В часа в който разбра, че умира
дари ме с усмивка и шъпна тихо:
„Е, време беше да спирам.
Стрежите май се свършиха.
Що за човешка алчност огромна-
за тялото дириш подслон,
а душата все е бездомна"
Приповдигна се и изрече ядно:
„Послушай, сине, сърцето е гладно.
Човека за мъка е роден
и цял живот да градиш
последния камък все е надгробен."

Слушайте, слушайте ,слушайте:
Тате довърши къщата,
но както във всяка древна поема
в която кръвта вместо вода червена,
прелива през словото ми , не зная
как смъртен безсмъртно да сложа края!